САМЪР № 1

 18 февруари. Прекрасното слънце се извисяваше над улиците на Детройт. Седях си изправен до прозореца и гледах през него как лъчите угряваха сградите. Часа наближаваше шест, а в ръката си държах бяла порцеланова чашка, в която имаше вино, вместо кафе. Учудващо то успяваше да ме разсъни повече. Миналият ден работодателят ми ми даде поредната задача. Макар задник от класа ми плащаше добре да си върша работата. Изпълнявах всякакви задачи. Рекет, кражби и дори понякога мокри поръчки в много редки случаи. Този беше един от тях. Той ми каза да елиминирам някакъв си Декър. Дължал пари и искал сега да плати с живота си. Разбира се аз да му го одмъкна.

За фон на цялата тая сутрин си бях пуснал по радиото една от старите песни на Елвис Пресли. Караше ме да се успокоявам от предстоящата ми задача. Шефа (същият задник) също ми съобщи, че всяка сутрин Декър се отбивал в бара, който се намирал в един забутан квартал и играл билярд. Допих последните глътки и се запътих към входната врата. Без да се усетя забързано хванах дръжката и се опитах да я отворя, но само рамото ми се блъсна в нея и тя не помръдна. Извадих ключа, пъхнах го в ключалката и го завъртях. Пак не се отвори. Не знайно защо, всеки ден забравям, че просто трябва да блъсна старата ръждясала врата с тяло за да може тя да ми даде път. Както нея и апартамента не беше хубав. Спях на легло, което се състоеше само от желязо и цопнат матрак за удобство. Тоалетната също не беше хубава, като всеки път, когато влезеш вътре имаш чувството, че най – голямата свиня е срала там преди теб. Може би единственото.. не, то си беше най – хубавата част от апартамента, беше хола, където имаше един единствен прозорец с глетка, която сочеше към дълга улица и свършваше чак до покрайнините на града и неговите сгради. Отстрани висяха малки квадратни кутуийки, служещи за дом на някои гангстери или просто хора, които могат да си позволят само това. Като мен, но за разлика от тях аз бях на квартира. Точно, където падаше лъча светлина през стъклото, стоеше и моят хубав матрак, опитващ се да имитира легло. Не му се получаваше. Слязох по все така скърцащите стълби и излязох навън. Утрото беше все още младо, но вече тук-там се намираше по някой човек в кола или пеша да тръгва на работа. Други, като бездомниците и просещите също заемаха своите места, намирайки някоя уличка между сградите. Съжалявах ги. И те са хора в това общество и те са хора като нас. Можех и аз да съм на тяхно място кой знае. Макар и някои от тях да употребяват дадените им пари освен за храна и за алкохол, аз нямам нищо против това, но само ако си взимат вино. Все пак и аз съм изпаднал в тяхното положение да се нуждая постоянно от червеното блаженство. Улиците бяха тихи. Само една или две коли се мярваха от време на време. Зад ъгъла излезе едно такси и тръгна в моята посока. Веднага вдигнах палец и се качих в него. Казах на пълният чичко на къде да кара и той потегли. И наистина изобщо не се наложи да навлизаме в по населената част от града (тази с високите сгради). Движехме се само по краищата. Накрая след около петнайсет минутен път, човека ме спря пред бара. Излязох и веднага ме лъхна тих студен ветрец. Студ пронизваше тялото ми. Караше ме да се движа по – трудно. Сигурно, защото под коженото ми яке носех само един бял потник, но така или иначе нямаше да стоя дълго тук. Сградата беше стара и омърсена. Стени нуждаещи се от пребоядисване и маси, на които чиниите от предишните клиенти все още стояха. До входа на стената се беше облегнала млада жена с черна униформа на сервитьорка. Беше си сложила едната ръка под гърдите, а с лакътя на другата я подпираше над нея. Често вадеше цигарата от устата си за да освободи ужасяващата миризма на тютюна. Да си призная и аз пушех често, но когато виждах жена да го прави, просто ме отвръщаваше. Тя не беше хубава. Не съм и човек, който обикновено съди първо по външият вид, но тази жена ме гледаше сякаш аз съм й виновен, че е започнала работа в един задръстен бар. Наближих я и тъкмо преди да отворя вратата тя ме попита. - Ша поръчваш ли? Гласа й подчертаваше външния й вид. Имаше красиви жени с грозни характери, но също имаше и грозни жени с хубави характери. Тази не беше една от тях. - Не, идвам да видя приятел. – казах аз и я оставих да си продължи процедурата по сутришната цигара. Бара изглеждаше както отвън така и отвътре. Макета пищеше да се смени, мазилката буквално се опитваше да избяга от стената, а единственият клиент, който забелязах първоначално беше тази стара пияница, чиято брада стигаше от главата чак до раменете. Седеше на една от дървените кръгли маси и вдигна глава щом влязох. Очите му бяха заспали и беше плешив. Разбирайки, че аз съм просто един „минувач“, той постави челото си обратно на масата, където си беше, държейки в лявата си ръка до дъно изпитата ботилка. Чудех се защо изобщо някой би идвал тук, при това всеки ден. Всеки ден да си губиш времето в тази дупка забравена от Бога. Никога преди не бях виждал Декър, но ми беше обяснено, че бил висок мъж с черна коса и мустак. Където бях аз не виждах човек с такова описание за това погледнах към стълбите, които иронично приличаха на тези в моята коорперация и видях, че водят към вторият етаж. Изкачвайки ги вече чувах сблъсака на билярдни топки. Трябваше да побърза да вкара всички, защото това щеше да му е последната игра. Видях мъж, висок с черна коса и мустак да се навежда над масата, държейки щеката в ръце. Погледна в моята посока и сякаш не усъзнавайки, голямата опастност той си продължи да удря топките. - Знам защо си тук. – каза той. - Нима? А аз си мислех, че поръчката беше тайна, а не обществена. - В този град трудно може да се скрие нещо, особено ако е свързано с престъпление. При това знаех, че рано или късно това ще ме застигне. Би ли изиграл една игра с мен? Нямам си партньор. Не виждах причина да откажа за това взех една щека от стената и ударих бялата топчица. - Ако ми бяхте дали малко повече време, може би щях да ги върна. – каза той, докато идваше от моята страна да се разменим. Този пич наистина беше висок. - Срока изтече, Декър. - отговорих му аз. Той тихо издиша през носа си, докато беше наведен и преди да удари каза. - Разбирам как стоят нещата. Играта ни продължи още половин час. Нямах зор да бързам. Също и той. Защо не опозотворим времето си на макс? В един момент вместо да се наведе и да направи следващият си удар той се вгледа в масата, тихо се подсмихна и се обърна към мен. - Твоите са повече от моите. Това си беше вярно. Моите бяха пет, неговата беше само една. Интересна символика се беше получила. - Ще ми направиш ли удоволствието да изпиеш една бира с мен преди да умра? – каза той и посочи две халби на масата зад мен. Тогава усъзнах, че той се беше подготвил за това. Беше ме очаквал. Обърнах му гръб и застанах пред тях. Бръкнах в джоба на якето си и изкарах едно прахче в бяла увита хартийка. Отстрани приличаше на захар, но всъщност беше смъртоностна отрова. Служеше ми доста добре, като не се налагаше винаги да си цапам ръцете за да свърша някоя работа. Изсипах прахчето до последната песечинка и взех халбите в ръце. Той просто ме чакаше готов да умре. Подадох му едната бира и се вгледахме. Той я вдигна пред мен и чашите ни се докоснаха. - На здраве. – каза той и я изпи на екс. Течността пристига за пет секунди в стомаха на човека, а отровата се задействаше веднага щом направи контакт със стомашните сокове. Сковава те и за точно половин минута вече си в тунела. Той остави халбата на билярдната маса. Устните му бяха покрити с бирена пяна. Започна да кашля и едвам подпирайки се той седна на един стол, опря гръб на стената и ми се усмихна. Сетне затвори очи. Завинаги. Мислех си, че ще дойда тук без излишни конфликти. Мислех си, че няма да се налага, като по филмите да си пробивам път към изхода с юмруци, но сгреших. На първия етаж през вратата влезе някой, бързо притича по стълбите нагоре и извика. - Декър, готов ли си за една игра? Мъжа се скова щом ме видя. Носеше черно кожено яке, подобно на моето (но моето беше по - яко) и имаше черна зализана коса. Младо разглезено копеле, чийто капачки скоро щяха да бъдат вчупени ако не си тръгнеше от тук мирно и спокойно. Отново – сгреших. Момчето връхлета върху мен крещейки. - Копеле мръсно! И опитвайки се да се защитя с щеката поради силата на тялото му аз паднах на земята. Пича седна върху мен и започна да нанася удари. Обикновенно нямах нищо против някое момиче да е седнало отгоре ми с липсващи дрехи и да гали лицето ми, но точно в момента всичко това, което исках ми се придостави точно обратното. Опитваше се да ме прибие. Размахваше юмруци и често ме пропускаше. Личеше си, че нито един път не му се е случвало да попадне в схватка, но на мен да. Стотици. С едно леко движение аз повдигнах коляно и му смазах богаташките лешници толкова лесно, колкото и при всеки друг път, когато някой си е мислил, че ще успее да смаже моите. Той бързо се изправи и се хвана за тях (не, че това щеше да му помогне), викайки от болка. Забих ръка в скулата му и той легна с гърдите на масата. Видях, че посяга да вземе една от топките, мислейки си да ме удари по - същия начин, по който и аз, но с топка. Взех щеката си от земята и в момента, в който се изправи и вдигна ръка към мен, аз вчупих щеката на две като я забих в кръста му. Това вече щеше да го довърши. Писъка му се разнесе от цялата сграда до улицата навън и отвъд. От устата му изхвърча струя кръв, която покри част от топките на масата. Скован той нямаше избор освен да падне на земята. Изискваше се сила да вчупиш такова дърво в тялото на някого, но се изискваше още повече сила да се изправиш след това. В този момент не знаех дали да го довърша или да го оставя на линейката, която и без това сигурно вече пътуваше насам. Той познаваше лицето ми. Знаеше как изглеждам. Тъй лесно можеше да помогне на ченгетата и тъй лесно можех да се върна в затвора. Но накрая реших. Той беше невинен в тази ситуацията и щеше да бъде още по – голям грях да го убия. Пуснах щеката на земята и тръгнах към стълбите, но тъкмо, когато си мислех, че ще изляза от тук без повече разправии той изкочи зад мен и ме хвана за врата. Крещеше нещо, но едвам можех да го доловя поради кръвта в устата му и болката, която изпитваше. - Мръсен кучи син! Ще те убия чуваш ли!? Ще те убия! Хванах предмишниците му и цялото му тяло се облегна на гърба ми. Аз го повдигнах и усетих как краката му се отлепят от земята. Закрачих и с едно движение прехвърлих момчето от гърба си през парапета и го хвърлих надолу към първия етаж. Имаше около два метра разлика от двата етажа, но със силата, с която го метнах, както и да падне все щеше да си вчупи нещо. Слязох по - стълбите и точно преди да изляза през вратата погледнах през рамо. Старата пияница все още си беше там, където го бях видял и преди, но това не ми направи впечатление. Оголих очи, когато видях крака на момчето да се сгъва и свива, като хлебарка. Копелето беше още живо. Приближих се до него. Гледаше ме с едно присвито око и мърмореше нещо. Сигурно ме псуваше. Целият кървеше. Струи текоха от носа и устата му. Не ми оставяше друг избор. Бръкнах във вътрешният джоб на якето си и извадих моят писолет Глог (Glock). Прицелих се в челото му и дръпнах спусака. Звука сякаш събуди целият град. Толкова беше тихо, че това приличаше на мълния посред бял ден. Погледнах към масата на пияницата. Още не помръдваше дори при звука на куршума. Дали и той беше мъртъв? Прибрах пистолета обратно в якето си и погледнах през бара. Зад него имаше една врата, която служеше за заден вход на заведението. Нямах вече време за губене и за това затичах към нея. Зад мен чух как сервитьорката рязко отваря вратата да провери какво се случва и последствие, разбира се последва истеричен писък, достатъчен да накара цялото полицейско управление и всички линейки и пожарни да се домъкнат тук. Сигурно последното нещо, което е видяла жената е било тялото ми как се изнизва от задният вход, губейки се в тъмната уличка. Опитвайки се да избяга. За мой късмет се върнах със същото такси, с което дойдох. Човека реши да не бъде цялото ни пътуване изпълнено с тишина за това ме попита дали съм си изкарал добре там, където съм бил. А аз просто отговорих. - Можеше да е по – добре. Целият обед след това го прекарах в това да си наваксвам съня. Уви няколко последователни почуквания бяха достатъчни да ме вдигнат на крака, след първите десет пъти. Отваряйки, пред мен стоеше моето скъпо и единствено работещо копеле в полицията приятелят ми Гейл. За мое щастие не беше гей, защото това би обяснило честите му посещения при мен. Но не, той идваше да ме уведомява, че наскоро проявените ми престъпления са потопени и няма за какво да се притеснявам. Познаваше се с шефа на районното. Той беше неговата дясна ръка. Идеална схема за манипулиране на моите издънки. - Отново вършеш поръчки, а? – каза той. - Човек не може да пръдне в този град, без ти да го надушиш. - Уви винаги те надушвам, Самър. Той влезе вътре без нуждата да го каня. Нямах против. Седна на подобието, което аз наричах легло и каза. - Момичето, което беше свидетел ни създаде доста неприятности. Беше ми много трудно да те изкарам просто приятел на Декър, който е полудял и е убил и него и неговият приятел. Можеш да се радваш поне, че онзи пияният мъж не е дал никакви показания, защото не е чул нищо. Бая си я оплескал там. Целия бар прилича на бойно поле. - Появиха се няколко неприятности. Саркастично ми се усмихна, знаеки какво се беше случило. - Пази се Самър, защото колкото и задачи да ти дава шефа, не винаги ще успявам да те покривам. – каза той. Точно преди да стане, остави нещо до нощното шкафче и тихо си тръгна през вратата. На шкафчето беше оставил една черна окървавена билярдна топка. Номер осмица.

18.02.2017