САМЪР № 2/4

 Обувките ми леко пляскаха водата по мокрия тротоар. Беше валяло дъжд и бях късметлия да изляза от фитнеса точно, когато спря. Тренировката ми мина добре, въпреки това, че бях леко унил, защото не можах да се наспя. Сега вървях по улицата нагоре, която ми приличаше, като огромна планина готова да бъде покорена. С големи усилия най – накрая успях. На върха ме чакаше някаква баба зад щанд пълен с плодове и зеленчуци. Добра женица. Носеше очила с въженце около врата и на гърба си беше наметнала интересна вълнена горница. Навярно ме беше забелязала, че дишах тежко от изминалият път и за това ме попита.

- Момко, нещо много ми се струваш потен. Що не си вземеш една ябълка да се подсилиш? – каза тя, като развяваше ръце над плодовете, сякаш им правеше магия. Не бях гладен наистина, но с уважение слумих да си взема една ябълка. Тя я отчете, като сложи очилата от врата си и ми подаде касовият бон. Аз го поех и тръгнах напред. Вървях, докато не стигнах входа на блока си. Преди да отворя вратата, погледнах през рамо. Бабата ме наблюдаваше усилено, сякаш беше в очакване на нещо. С небрежност го приех просто, като знак, че е просто една стара изкуфяла старица и се прибрах. Стигайки вторият етаж, където ми беше апартамента открих нещо интересно сложено пред вратата. То наподобяваше купол покрит със сиво одеало, стигащо до колената ми. Извърнах глава настрани в чудене какво би било. Дръпнах покривката с една ръка и под нея се разкри една желязна клетка, а в нея един хубав и красив зелен папагал. Беше се изправил на една пръчица в средата на клетката и ме погледна точно толкова учудено, колкото и аз. Под него прилежно беше сгъната бележка. Без да отварям прових пръсти през решетките да я взема. Разгърнах я и прочетох думите: „За теб, братовчеде. С обич, Анджи.“ Анджи беше моята хубава и брилянтна братовчедка по майчина линия. Като малки винаги бяхме заедно, ала обстоятелствата, а може би бих казал по точно съдбата направи така, че и двамата да сме забити на двата края на света. Семейството ни беше българо - американско. Уви тя повече успя да запази българското у себе си, докато мен ме влечеше шума на куршумите. Вероятно не е искала цял живот да бъда сам за това е решила на сила да ме запознае с нов приятел. Жал ми беше да връщам зеленият звяр за това драго грабнах клетката и го поканих в апартамента. - Айде друже, позволи ми да те разведа. Показах му хола, тоалетната, най – хубавият прозорец на света, креслото в което обичах да си почивам и да не забравя моето хубаво легло, където щеше да спи точно поставен на шкафа до него. Не знаех дали е момче или момиче, но въпреки това реших да му дам името Дори. Симпатично и просто. Същия ден слязох до най – близкия магазин за животни да му взема храна. На следващата сутрин точно, когато по график си сипвах вино в порцелановата чаша, открих, че малкият ми приятел можел да говори. - Здравей, здравей. – последвано от няколко подсвирвания. Още малко и щях да изпусна чашата си, но това щеше да е твърде голям грях. От тогава всеки ден репетирах с него и така за няколко дни гласчето му казваше. - Самър Самър! Бях захвърлил писмото на Анджи на шкафчето до Дори. Отидох до него и отворих чекмеджето. Там се криеше друг лист хартия, за който бях забравил. Взех го в ръце и го погледнах. Беше писмо от баща ми отпреди три години. В него ме питаше как съм и дали съм си намерил работа. Така и не получи отговор. Майка ми отдавна си помина, а баща ми излежаваше доживотната си присъда в затвора, което за мен също си беше един вид смърт. Единствената разлика беше, че го виждах рядко. Така беше и с майка ми, когато тя ме навествяваше в сънищата ми. Но интересното беше, че го правеше само, когато имаше да ме предупреди за нещо важно. Баща ми ме научи да шофирам, а майка ми да чета. Всеки един от двамата придостави с нещо за моето израстване. Шофирането ми оказа помощ, когато имам да върша някоя „работа“ или нещо подобно. А четенето ме насочи към криминалета и трилъри. Всички тези качества ги интерпретирах по мой собствен начин в моето ежедневие. Погребах спомените за миналото, като хвърлих писмото на Анджи в чекмеджето при другото и го затворих. Преди да се усетя, телефона на леглото ми извъня. Стара тухленска нокийка, достатъчна да строши череп. Видях, че звъни шефа ми. - Да, на какво дължа тази чест? – попитах аз. - Самър, искам те в кабинета ми до половин час. Искам да говорим за нещо. – гласа му беше трътлест и през телефона се чуваше все едно не с човек, а с робот комуникирах. Сложих още храна на Дори и я покрих с одеалото. След това излязох от апартамента и заключих вратата. Скоро вече се намирах в таксито на път към имението на шефа. Маноел – или както аз обичам да го наричам – тлъстата жаба без мозък, беше известен мафиот, чийто бизнес се водеше главно от наркотици и търговия на оръжия. Беше доста заможен от икономическа гледна точка за това избрах той да ми е работодател. Въпреки, че с всеки изминал ден този бастун ме дразнеше с мутринското му отношение. Накрая таксито спря. Уви, вътрешно желаех то да подмине имението и аз да съм си подал главата през прозореца, размахвайки среден пръст към него. Къщата му беше отделена от града. С дълга стена, която я закриляше и метална порта. Имението се издигаше, като гигант в сравнение с моят апартамент джудже, с наем от триста и педесет долара на месец и зедемдесет и пет цента. Прозорци обикаляха цялата къща и точно най – долу стояха две широки врати, които имаха за закрила двама подигарда от двете им страни. Те бяха прилежно облечени в черни костюми, вратовръзки и очила. Приближих се до металната порта и тя автоматично се отвори. Погледнах в горния й ъгъл, където една камерка ме зяпаше. Изплезих й се. Преминах прага и ми отне около пет минути да стигна входа, прекосявайки дългото поле. Когато пристигнах един от двамата мъже изправи ръката си и аз се спрях. Опипа тялото ми и извади от вътрешният джоб на якето ми моят Глог (Glock). Направи знак с ръка, подканвайки ме да вляза и аз го направих. Единственият път, когато ми се беше налагало да влизам в имението на Маноел беше, когато за пръв път ме нае и искаше да се видим очи в очи. Сега имах чувството, че съм се пренесъл на съвсем друго място, защото всички мебели видени от преди бяха или подредени на друго място или напълно заменени. Покрива сигурно беше поне десет метра висок с стъклен купол на върха. Стените сега бяха боядисани от бял в златист цвят. Полюлеите чак сега ми направиха впечатление. Приличаха все едно, че са направени от злато. Не знаех на къде да тръгна, защото в фоайето, където бях имаше и от двете ми страни дълги коридори. Жена с униформа на прислужница се появи от един от тях. Беше млада азиатка, ниска, около метър и педесет. - Господарят ви очаква, сър. Ах тези служители. Винаги ще се държат точно по начина, по който очакват шефовете им за да си получат заплатите. Аз не бях такъв. Винаги можех да напусна. Последвах я и тя ме заведе по едни стълби нагоре пред врата направена от тлъсто дърво. Разбирасе и пред нея стоеше охрана, която пак ме провери за оръжия. Той ми отвори вратата и аз влязох. Харесах го този пич. Културен. Офиса на Маноел беше голям. Вместо офис, имах чувството, че пак съм влязъл във фоието му. Той си седеше зад бирото на коженият стол, опрял ръка на брадичката си. От двете му страни стояха големи мускулести мъже облечени в костюми. А той носеше риза, почти разкопчана. Без да казвам нищо аз седнах на стола пред него и зачаках да обели първата дума. Той махна с ръце на служителите си да си тръгнат от стаята. Когато го направиха настъпи гробна самота. - Поканих те да свършиш една работа. – каза той. Гласа му винаги звучеше шумно и говорейки той мляскаше, все едно имаше нещо в устата. - Наистина, а аз си мислех, че си ме поканил на чай. - Не се базикай с мен, момче! С една дума мога да те уволня още сега. Аз му се изхилих. - Хм добре, и без това има стотици мафиотчета, като теб в този град, които драго ще заплатят повече от теб. Той се сецна. Мислеше си, че съм изпаднал и се страхувам да не загубя работата си. Но истината беше, че бях при него само, защото заплаща добре. - Добре, виж.. – започна той. - ..повиках те, защото се нуждая от теб. Никой друг не би се навил да свърши таз задача освен теб. - И за какво става дума? - Нали знаеш за Тони Де Санта. - Един от големите клечки в този град. Да и какво за него? - Снощи бях с жена ми на ресторант. А през това време в къщата ми са влизали негови хора и са отмъкнали документите. Всичко от имотите до парите – всичко. Научих това от агента ми в бандата му. Маноел често пращаше тъй наречените агенти да влизат в групите на своите врагове и да ги послушва, но най – често тези хора биваха убивани още през втората им седмица. Въпреки това той не се отказваше и пращаше постоянно. В момента обаче този двоен агент беше различен. Гейл ми казва кога отново праща нов човек да шпионира, но сегашният стоеше във вражеската територия вече почти три месеца. Това е нов рекорд. - Чакай, чакай, чакай малко. – прекъснах го аз. – Имаш жена!? Кой успя да ти се върже на теб, тлъст бастун такъв. - Изобщо чу ли какво ти говорех през цялото това време? - Да имал си жена и не си ме поканил на свадбата. Той ме погледна странно със свити устни и очи. - И да е така, какво искаш от мен да направя? – казах, след което се протегнах да взема чашата с вино от бирото. - Искам вечерта да се промъкнеш в къщата му и да вземеш това, което е мое. Отпивайки изведнъж изплюх цялата течност върху килима и с възмута изрекох. - Какво!? Искаш да се промъкна в имението на един от най – кръвожадните мафиоти!? - Никой не е толкова луд да го направи, Самър. Прикрих устата си с длан и се облегнах. Това беше трудна задача. Дори за мен. - Колко? – казах аз. - Какво колко? - Колко ще заплатиш? Той погледна тавана и мяташе поглед насам – натам, сякаш пресмяташе нещо. - Един милион. Разговора ни не продължи дълго след това. Толкова плиянителна оферта се появява веднъж в живота за това или ще я поемеш или изгаряш. В моя случай можех и да изгоря, въпреки приемането й, но това зависеше само и единствено от мен. Уговорихме се, че ще направя удара вечерта. Искаше тогава да действам, защото агента му съобщил, че именно тогава Тони Де Санта ще бъде на бизнес среща в едно от заведенията в града. Излязох от имението и си взех Глога обратно. Пътувайки обратно в таксито се замислих. Един милион са доста пари. Повече от колкото можех да си представя. Можех да си купя нов апартамент. Забрави. Къща, това беше по – добре. Матрачето щях да го заменя с хубаво кралско легло, а клетката на Дори сигурно щях да я позлътя. Върнах се в апартамента и в този момент телефона ми извъня. Гейл беше. - Маноел ми каза, че имаш нова задача. - каза той. - Да, този или иска да ме леквидира или ми има голямо доверие. - Може би и двете, Самър. Пази се. - Ти също, Гейл. – и затворих телефона. Часа наближаваше към девет. Първи март. Стоях в апартамента и на леглото бях поставил оборудването. Пистолета, бронирана жилетка, заглушител и джобен нож. Наметнах първо бронираната жилетка на гърба си, а след това сложих едно черно спортно горнище. То ми беше точно за подобни задачи по – време на вечерта за да не бъда видян. Сложих черен анцунг и ножа го закрепих за него. Закупчах колана около кръста си и сложих пистолета на него. На главата си имах черна шапка, а на краката си бях обул маратонки. Заглушителя го пъхнах в джоба. Поставих на земята карта взета от Маноел за имението на Тони. Проследих с пръст от къде ще мина и си бях начертал с маркер маршрута ми. Последното нещо, което направих беше да нахраня Дори и да наметна клетката й с одеалото. Повиках таксито и то спря пред нас. Това имение пък беше забутано още по – надалеч от къщата на Маноел, но пък за разлика от него, неговото имение беше по – скромно. Не крещеше „АЗ СЪМ НАЙ – ГОЛЯМЕМИЯ МАФИОТСКИ БОС В ЦЕЛИЯТ ШИБАН ГРАД“. Приличаше по – скоро на къща дошла от скромно село отколкото на богат наркодилър. Дори да не бях виждал Тони Де Санта преди вече го харесах. Погледнато по дома му не изглеждаше алчен. Навсякъде беше зеленисто и имението изглеждаше, като самотна постройка в море от трева. Таксито ме остави на около километър от дестинацията, която щях да извървя пеша. Приближавайки забелязах, че е охранявано. Двама огромни мъже отново облечени в костюми, но този път носеха и федори. Един на балкона над тях и друг, който обикаляше пред страничният вход. Всеки носеше по един калашник приближен до гърдите си. Това ги караше да се чувстват важни. Не ги виня. Изкачването на оградата беше лесно поради факта, че минах отстрани и точно от другата страна имаше храсти. Катурнах се по корем върху тях и листенцата издадоха такъв симпатичен шум на трийсет годишен мъж, който си чупи ребрата и идваше да проникне в това имение. Клекнах и видях как обикалящата охрана погледна в моята посока. Стоеше така известно време, докато пак не си отклони вниманието и не продължи да прави обиколки. Знаех, че трябваше да мина през него. С леко пристъпване стигнах зад гърба на охранителя. Изправих се и като кука дръпнах неговият крак с моя и го съборих на земята. Увих ръце около врата и носа му и го държах, докато не заспа. Имах два часа на разположение, докато не се събуди в храстите и не информира останалите си приятели. Влязох през страничният вход и обстановката беше следната: Пред мен имаше няколко коридора, които водеха до няколко различни стаи, към няколко различни етажа. Проблема беше, че картата, която носех не обясняваше дали кабинета му се намира на горният или на долният етаж. Действах инстинктивно и тръгнах по десния коридор, към горния етаж. Там намерих стая пълна с дървени варели. Вътре миришеше на опияняващата миризма на алкохол. Бях жаден, а когато по средата на стаята има празна чаша всеки би сломил да си пийне малко. Бръкнах с нея в един от варелите и тя се напълни до горе. В момента, в който я изпих почувствах как цялото ми гърло изгаря отвътре заедно с цялото ми месо, от където минаваше течността. Не знаех що за алкохол е това, но поне ми утоли жаждата. От другата страна имаше друга врата. Тайно се надявах това вече да бъде офиса, когато разбрах, че води до балкона, където се намираше другият бодигард. Той се обърна, чувайки звука на отварящата се вратата и се стресна. Опита се да реагира бързо, като насочи калашника в моята посока, но аз се блъснах в него и сложих ръка на устата му да не издава шум. Бях го хванал за дръжката на оръжието и се опитвах да му попреча да стреля, той ме избута с ръце настрани и аз го сритах в коляното. Той се сви, но не му попречи отново да се опита да вдигне мерника към мен. Извадих Глога и със сложен заглушител го уцелих в главата. Тялото му се отпусна и мина през балкона, падайки точно пред другите двама мъже, които си нямаха на идея какво се случваше. Докато успят да реагират аз вече ги пострелях и двамата и те също, като чували се постлаха на земята. Най – накрая, като се върнах в началото разбрах, че кабинета му се намирал в средния коридор. Отворих и вътре имаше биро и зад него стол. На стените бяха закрепени рафтове пълни с различни книги по – стари сигурно и от баба му. Клекнах и започнах да ровя в чекмеджетата. Насред отваряйки последното зад мен се чу проницателен глас. - Мислеше си, че ще ти се размине толкова лесно? Обърнах се и на прага на вратата стоеше млад мъж с зализана коса, тънък мустак и халат. Погледа ми изведнъж избледня. Чувствах се отпаднал. Опитвах се да стана и да го нападна, но силите ми отказваха. Краката ми бяха вкаменени. Човека извади зад гърба си револвер и стреля по мен. Не усетих абсолютно нищо, макар, че припаднах така, сякаш току що бях уцелен в главата. Това беше Тони Де Санта.

26.02.2017