САМЪР № 4/4

 - Значи ти си прочутата марионетка на Маноел! – казах аз с възхищение подмятайки оръжието ту към него ту към Тони.

- Какво по дяволите се случва тук!? – каза мафиота с вдигнати ръце. Агента беше зад мен все още насочил пистолета си към главата ми. А аз просто се чудех кой да застрелям пръв. Ако беше мафиотчето агента щеше да убие мен, но ако прострелях него мафиотчето пък щеше да избяга. Уви Тони прекъсна размисъла ми в момента в който и той изправи револвера си към нас. - О, ти шегуваш ли се!? – казах аз. – Не стига, че се получи достатъчно голяма мексиканска равностойка, а сега взе че и ти се присъедини. - Какво да кажа, обичам да се включвам в купона. – промълви той и изведнъж стреля на сляпо в пода между мен и агента и хукна да бяга през вратата. Агента ме избута и хукна да го гони. Разбира се и аз се присъединих, като знаех, че ще се опита да се измъкне чрез кола. За това продупчих стъклото на офиса с куршуми и го сритах. Направих скок и се плъзнах по керемидите, като пързалка. Кацнах пред входа, прицелих във вратата. Глупавият аз. Мислех си, че ще излезе през него, но всъщност вместо това се показа зад ъгъла потегляйки с колата към изхода. Забягах и успях да уцеля задната му гума. Като олимпийски състезател аз се засилих правейки няколко големи крачки и се хвърлих на багажника. Изправих се и стрелях стъклото, като се опитвах да го улуча. Той забеляза този мой опит и започна да върти волана в двете посоки. Краката ми стържеха чакъла под мен. Усещах как анцуга ми се къса все повече и повече. Гумата му най – накрая се спука и остана само джантата, която оставяше упорити искри след себе си. Колата толкова излезе извън равновесие, че не успях вече да се задържа и се претърколих на земята. Видях как се губи от погледа ми изчезвайки в гъстата мъгла. Бягах напред и спрях, когато чух сблъсъка на метал. Прозвуча ми повече все едно някой с тръба е ударил железен казан. Колата се беше разбила в дърво, което се оказа по - силно устоявайки на удара. Капака се беше потрошил напълно. Приличаше на намачкана хартия. Беше се свила прекършвайки шофьорското място. Тони беше мъртъв. До него на другата седалка прилежно бяха оставени документите на Маноел. Вече усещах вкуса на милиона. Кефа ми приключи в момента в който прегърнал документа се обърнах и видях отново прочутия агент да сочи пистолета си. Дишаше тежко. Нямаше как да не се засмея, като си помисля, че през цялото време е бягал след нас, докато аз имах възможността за безплатен превоз. - Дай ми ги! – заповяда той. Нямах никакво намерение да го правя и мисля, че той го разбра. Пуснах папката и стиснах пистолета в другата ръка. - Не мога да разбера защо го правиш? Нали сме от един отбор? – казах аз. - Един милион не са малко пари, Самър. – отговори той все така насочил дулото. Изненадах се щом произнесе името ми. Дори малко се почувствах поласкан. - Значи ме познаваш. А кой си ти, ако мога да попитам? - Луис. – отговори той. Свих очи и се взрях в него. - Гей ли си? – казах аз. - Моля!? - Чу ме. Гей ли си? Защото името ти звучи точно като на някой обратен. Ръката му леко се сведе надолу. Започваше да се отпуска. Изчерви се. - Не!? Откъде ще си помислиш такова нещо!? Господи през цялото време ми го повтарят. В училище – гей ли си? В университета – гей ли си? Та дори в шибаната детска градина, където още децата се учат да акат си мислеха, че съм обратен! Все още сочеше пистолета, но леко го беше наклонил надолу. Главата му гледаше настрани, спомняйки си ужасните спомени от детството. Точно това се опитвах да направя. Докато размишляваше стрелях по ръката му и той изпусна оръжието в писъци. Мина куршум и през обувката му и той падна на тревата. Молеше се да го пощадя и аз дръпнах спусъка. Не можеше да ме вини, все пак щеше да ми продаде живота за цял един милион. Много малко. Слязох в града, но изобщо не знаех как успях да стигна до него. Бях изморен, на предела на силите си. Сигурно съм вървял мили наред, докато изобщо доближа покрайнините. Та и когато влязох в квартала ми моят хубав баир, който води към вкъщи просто нямаше как да не ми се изпречи на пътя и по този начин да ми покаже своята любов казвайки „ФЪК Ю“! Насред изкачването на тази планина изгрева тъкмо се показваше и разкриваше златните си крила по небето, откривайки новия ден. За мое учудване бабата на щанда не беше заела стартова позиция да продава плодовете си. Една ябълка щеше да ми се отрази добре. Може би беше в отпуск. Влязох в блока куцайки. Колената ми бяха оголени до кръв, раната в гърдите ми ме болеше, главата ме болеше. Въобще всичко ме болеше. Чуваха се крясъци. Такива никога преди не бях чувал поне до сега. Идваха от мъж, който блъскаше и риташе всичко каквото му дойде. Фучаха глухите удари по стените и чупенето на дървени мебели. Изкачих се и разбрах, че това идваше от моят апартамент. Вратата беше изкъртена, а през нея се виждаше млад мъж. Тъкмо ударил двайсетте си години и развяваше юмруци навсякъде. Стъпките ми бяха бавни. Очаквах момента, когато се успокой за да го нападна. Папагала ми Дори, вместо да подсвирква както обикновено сега крещеше в ужас писукайки кой е този странник влязъл в дома му. Същия този човек вероятно се ядоса от нейното недоволство и за това отвори вратичката на клетката й и я хвана. Той я стисна и тя се разпищя. Целия шум излизаше от нея, като надута свирка на макс в тишината. Последва нещо, което никога няма да забравя. С другата си ръка мъжа я хвана за главичката и я изтръгна от тялото й. След това я хвърли сякаш е поредния боклук, който убива. Но той грешеше. Това беше моята птица. Птицата на безмилостен убиец, който изби цяла мафия, претърпя мъчение, натравяне със спирт и сега ми казваш, че този пич си мисли, че може да се гаври с мен? Цялото спокойствие, което се опитвах да запазя в този момент си отиде. Гнева ме обзе, очите ми станаха червени. Знаех вече, че пътя на този беше да излети през прозореца. Побягнах към него с пълна сила, стъпих на фотьойла и скочих хоризонтално към него. Увих крака във въздуха около врата му и го повалих на земята. Копелето не разбра от къде му дойде. Цялото му лице беше като домат. Стисках с все сила, опитвайки се да го задуша, сложил ръце на устата и носа му. Изпадна в паника и ноктите му се отбелязваха по кокалчетата ми. Бръкна в джоба си и изкара нож. Заби го в ръката ми толкова силно, че острието премина от другата страна на дланта ми. Не издържах и го пуснах. Държах ръката си сякаш можех да спра кръвоизлива, но се самозалъгвах. Докато той все още си поемаше въздух аз пропълзях зад фотьойла и облегнах гръб. Той стана и се огледа. - Самър!!! – изкрещя той. Цялата кооперация се чуваше моето име произнасяно с цяло гърло. Провери дали съм в тоалетната и след това излезе през входната врата в коридора. Изпълзях от фотьойла и се изправих на крака. Всичко около мен се замъгляваше с всяка секунда, вените на окървавената ми ръка пулсираха. Какво говоря, те бяха скъсани. Приближих се зад него и едвам вдигнах пистолета. Дръпнах спусъка и нищо. Оръжието само изщрака, но не пръсна главата на копелето. Той чу това и рязко се обърна към мен, като се опита да ме удари с юмрук. Реагирах бързо и го сритах в бедрото. Той се сви и го ритнах в другото. Накрая клекна, посегнах да го ударя с дръжката на пистолета, но той ми хвана ръката и изстреля челото си право в носа ми връщайки ме в стаята. От ноздрите ми течеше кръв, а пистолета ми изхвърча някъде настрани. Той дойде, хвана ме за яката, вдигна ме и ме блъсна в стената. Вкопчих пръсти в очите му и бръкнах навътре. Развика се и веднага се оттегли. Взех стола до масата в кухнята и го издигнах над главата си. Стоварих го върху главата му и той колабира на пода. Усетих, че все още има форма на живот за това отново го забих в него, този път в гърба, чупейки хем стола хем и него. Исках да изпълня обещаното към себе си за това хванах малкия разбойник, засилих го с устието на кратуната му към прозореца и го метнах през него, изпращайки го да лети заедно с останалите частици от стъкла. Видях го как се приземява в железен казан. Празен. Легнах и се облегнах на стената с бинт увит около ръката ми. Зад вратата лежеше тялото на Дори, която скриваше липсващата й главичка. Гледах я и плачех. Погребах я извън града в по – зеленистата местност. Всеки който познавах може би винаги се намесваше по един или друг начин в моите цепии. Това служеше, като за безнадеждно проклятие хората, които се мотаят с мен да бъдат или включени по някакъв начин в същата схема или убити. И така оставах сам. Може би това беше богословия за тези, които да знаят да стоят далеч от мен. Може би това беше знак, че не мога да бъда приятел с никой. Върнах се в апартамента и зарязах порцелановата чашка и почнах да пия направо от бутилката вино. Седях и отпивах често по няколко глътки. Телефона на шкафчето ми иззвъня. Маноел се обаждаше. - Не помня да съм ти казвал да ИЗБИВАШ ЦЯЛАТА ПРОКЛЕТА МАФИЯ! – изкрещя той. - Какъв ти е проблема шефе? Нали сега този няма да ти прави грижи! – казах аз докато подхълцвах. - Ченгетата ще ни надушат за нула време, Самър. Кълна се че ако още веднъ… - ии му затворих телефона. По този начин си спестявах курса по водене на конско поне за малко. Не след дълго пак някой се обади. - Самър, там ли си? – каза Гейл. - Да, какво има? - Здравата я оплеска със сина на Тони Де Санта. - С кой? - Аз и хората на Маноел намерихме тялото му точно в казана под твоя прозорец. - Откъде знае за мен пък той? – попитах аз. - Ха, това сега няма да ти хареса. Баба му – майката на Тони, продава плодове и зеленчуци точно до апартамента ти. Явно тя те е издала. - Знаех си, че на тази бабка не може да й се вярва. - И сина като разбрал, че дойната крава за пари му е умряла се е заровил да те търси. - Разбрах, разбрах, Гейл. - А относно заплащането ти. – започна той. - Виж вече не ме интересува… - Не, чуй ме! Маноел е полудял от цялата врява, която си вдигнал за това ще ти намали и заплащането. Направих пауза, но след това казах. - Колко? - Двеста и петдесет хиляди. Мисля, че пак си е доста добра печалба, нали? - Виж дори да не беше, нямаше да ме интересува. Папагала ми го убиха и сега вече не ми пука за нищо. Последва тишина от негова страна. - Убиваш цяла мафия наред, а заради една птица ще ти се сваля духа!? Ти наистина си странен пич, Самър. До виждане. – и затвори.