МОЕТО МАЛКО БРАТЧЕ (САМЪР)

 *Из дневника на Дариус Самър*

Детските си години ги прекарах в пансион. Уви, бях наказан от съдбата да израсна без майка и баща. Нямаше кой да ни учи какво да правим и дали беше редно да го правим. Всички бяхме агресивни един към друг и дори гледачките не можеха да ни укротят. Все едно да затвориш лъвове в клетка. Поради тази причина бях много нервно дете и често влизах в боища с някои от връстниците ми. Не, че винаги побеждавах. Нашият дом беше едно малко гето, всички натъпкани в едно общество и неможещи да избягаме едни от други. Разбира се, колкото по - голям ставах, толкова повече интереса ми към момичетата се засилваше. Всеки ден ги наблюдавах с различни очи и по някакъв странен и неразбираем за мен начин им се любувах. Но не знаех как да им привлека вниманието. За това точно в определен час три от дамите, които ми бяха привлекли вниманието ходеха да пушат зад сградата на пансиона. Взех прословудата ми прашка и се скрих в един храст да не ме видят. Наблюдавах как си подаваха цигарата една на друга и чаках подходящия момент. Когато вече хвърлиха фаса аз излязох от прикритие и изстрелях камъче по задника на едното момиче. Тя подскочи, като ужилена и веднага се обърна със зяпнала уста. Веднага щом ме видя изпищя яростно и с наперена мъжка походка се запъти към мен. Двете й опашки на косата се люлееха пред погледа й, а другите две приятелки си пукаха кокълчетата на ръцете. Подкосиха ми се краката и веднаха си плюх на петите. Бягах колкото сили имах, а покрай мен хвърчаха всевъзможни пръчки, камъни, дори видях и обувка да пропуска главата ми. Заобиколих ъгъла и пред мен се изпречи кошче за боклук. Беше достатъчно голямо за да ме побере и без много да му мисля скочих в него и свих глава между коленете. Дочух тропането на подметки и пискливият им глас, който избледня щом подминаха кошчето. Надникнах, като нинжда и хоризонта беше чист. Тъкмо стъпвах с единия крак извън кошчето, когато чух странен глас зад мен. - Ако продължаваш така да се заяждаш с момичетата, няма да ти се получат работите, моето момче. – каза гласа. Обърнах се през рамо и видях мъж, който стоеше зад решетките на оградата. Косата му беше къса, но побеляла, въпреки, че по лицето си нямаше нито една бръчка. Усмихваше се и очите му излъчваха неземна добрина, колкото повече се взирах в тях. Намусено му отвърнах. - Ти пък какво разбираш!? - Аз? – отговори слагайки ръка на гърдите си уж засегнат. – През мен са минали много женски, момче. - Не ти вярвам, албинос такъв. - Изобщо знаеш ли значението на тази дума? - Да! – погледа ми за момент са отклони встрани. – Че си джудже на Дядо Мрас. - Не мисля, че имаш необходимата обща култура за да ме обиджаш, момче. - Не ми и трябва! Стана късно и тогава една от гледачките беше излязла да ни прибира и не след дълго чух да ме вика отдалече. - Суполанин, такъв! Прибирай се веднага, преди да съм те пребила от бой! - Идвам! – казах аз. – Тъпа баба Яга. – отново погледнах към човека, но той сякаш се беше изпарил. Нямаше и следа от него. Почесах се объркан по главата и се прибрах. Слънцето тъкмо залязваше и оставяше след себе си меките червени лъчи по прозорците, които влизаха право в моята стая. Вътре имаше две двуетажни легла и две от момчетата вече бяха потънали в дълбок сън. Когато влязох само малкия Били не беше легнал. Беше се забил в прозореца замечтано с длани подпряни на бузите. - Защо не спиш? – казах аз. - Мисля си. Събух си обувките и се мушнах под завивките. - Че за какво ще си мислиш пък ти? - Амии, дали някой ден ще дойдат да ме вземат. Не искам винаги да съм сам. - Че какво му е лошото да си сам? Много добре сме си и така. - Да знаеш, че когато се прибереш вкъщи ще има топло ядене на масата. Че няма да заспиш с празен стомах и всяка сутрин да те събуждат с целувка и да ти казват колко много те обичат. Нищо не казах този път. - Да знаеш, че имаш мама и татко, и че всичко ще бъде наред, докато те са до теб. Искам семейство, Дари. – каза той вече клекнал до възглавницата ми. Обърнах се на другата страна и се завих през глава. - Всички искаме да имаме. – казах аз. Не помня кога заспах, но се събудих заедно с утрото. Били все още спеше, а аз реших да избягам през прозореца и да се поразходя по улиците на града. Не ни беше разрешено да излизаме, но само така можехме да вдишаме глътка свеж въздух извън пансиона. Подминавах витрини с най – различни неща от детски играчки чак до бижута. Любопитният ми поглед обаче беше прекъснат от далечните псувни на някого. На метри от мен, над капака на паркирана кола се скриваше мъж. Отдръпна се и веднага капака се затвори върху главата му. - Мамицата му! – изпсува той. Оказа се, че човека беше същия с когото говорех предишния ден. - Какво й има ? – казах аз. Той вдигна поглед към мен и учудено каза. - О, това си ти. Не знам какво й има на проклетата бракма. Цяла сутрин не ще да запали, а бързам за работа. Гледах колата и също недоумявах какъв може да е проблема. Точно тогава видях в ауспуха да стърчи от него един голям банан. Подхилих се без той да забележи и си придадох малко по – самодоволен поглед. - Провери ли двигателя? - Да, нищо му няма. - Ами гумите?? - Тях също. - Ами ауспуха на колата? - Ауспуха ли? – каза той и веднага приближи задната страна. Наведе се и поглеждайки се удари по – главата. – Как можах да не се сетя там да проверя. - Ако не бях аз все още щеше да претърсваш колата и да закъснееш за работа. - Ама ти какво? Награда ли очакваш за това? И аз подал шепата си чаках моето възнаграждение ухилен до зъби. - Мисля, че имаш погрешна представа за това как се изкарват пари, моето момче. – каза той, усмихна ми се и тръгна да влиза в колата си, когато го спрях. - Ти пък как ги изкарваш? - Работя в ресторант, като управител. - Че какво му е трудното на това, сигурен съм, че мога да се справя и по – добре от теб. – езикът ми нямаше спирачки и винаги противоречях на този, който ми казваше другоядше. Дори да беше прав. - Тогава нямаш против да работиш при мен един ден. Под цялото това напрежение и цялата горещина в топлата кухня. Когато влезеш вътре направо вуни на пот от останалите готвачи. Имаме един, който миналата седмица си изгори половината лице на котлона, а друг остана без два пръста, докато режеше картофи. Сигурен ли си, че искаш да дойдеш? Опитваше се да ме разубеди, но при мен така стояха нещата, че когато си наумя нещо, колкото и гадно да звучеше аз бях решен на двеста процента. Човека изпъшка и отвори вратата към задната седалка, но аз го подминах и направо се насочих към тази до шофьорското място. Той се обърна към мен. - Малък си за предната седалка, момче. Отново се обърнах и понечех да вляза. - Как ти е името? – попита той. - Дариус, но приятелите ме наричат Дари, а твоето? - Клинтън, но ми викат накратко Клинт. - Приятно ми е, Клинт. И въпреки всичко седнах отпред. Той седна зад волана и я подкара. Мястото се намираше на някаква задънена улица в някакъв забил квартал, забравен от Бога. Беше мръсно, пълно с хартийки, които се търкаляха по улиците. Квартала сякаш беше излязал от филм, където наркомани и убийци се криеха по тъмните улички и само чакаха да падне вечер за да те издебнат. Паркирахме между други две коли, а по напред беше ресторанта, в който вече влизаха хора. - Тук е нашата спирка, момче. – каза Клинт. Излязохме и наближавайки вратата над мен се издигаше висок надпис ограден със зелена светлина, който чешете „ Ресторант Оливия“. - Коя е Оливия? – казах аз, но сякаш въпроса ми не беше чут и той просто влезе вътре. Вътре ни посрещна човек облечен в син костюм, който разпери ръце нагоре, сякаш се опитваше да понесе цялото небе върху раменете си. - Къде се губиш, ве човек!? – извика на Клинт. – Отдавна трябваше да си тук, а вече е десет!? – Лицето му беше пълно, бузите дебели, вместо скула имаше мас, а косата му беше късо постригана. Беше се напръскал със скъп парфюм, който съм сигурен, че и нищонеподозиращите минувачи отвън също биха могли да го надушат. - Нося работна ръка, Сам. – каза той, като ме потупа по – главата. Това ме издразни и го изгледнах да ми остави косата намира, след което млъкна. - Това лапе иска да работи тук? - Ще му покажа какво вършим, а пък кой знае може пък и да го наемем. - Съмнявам се. – каза той и ни подмина, заминавайки си през входа. По – късно разбрах, че името му беше Самуел и заедно с Клинт бяха управителите на заведението. Виждах маси и хора обсипали се около тях. Всичките облечени в рокли и костюми, които блестяха под светлината на стъклените полюлеи. Чашите им бяха пълни с бира, шампанско и каквото може да се сети човек да пие дошъл на ресторант да се забавлява. Смеха им украсяваше мястото и непрестанното бъбрене. На цялата тази обстановка успях да се насладя точно за няколко секунди, защото Клинт точно тогава ме повлече към кухнята. Там бачкаха упорито готвачите, всичките облечени в бели ризи и от онези шапки, които щръкват нагоре, като на поп. Стояха зад запалените котлони и пържеха скариди, риби, някои правеха салата, други обикаляха кухнята ангажирани. Но на ръцете им не липсваше нито един пръст. Главният готвач дойде при нас, докато си подсушаваше дланите с кърпа и попита. - Какво има шефе? - Малкият е дошъл да работи. Дайте му нещо, с което може да се справи. - Това да не е малкото ти братче? Клинт се сепна, когато го чу. - Не, това момче просто идва тук за да върши работа. - Много си приличате. Особено по очите. – той ме погледна и ме подкани кимайки зад себе си. – Айде момче, щом си дошъл да работиш, трябва да работиш, нали така? Така и направих. Вдействително тринайсетгодишния ми задник работеше там и изкара цели пет месеца, с минимално заплащане от Клинт. А от Самуел не получавах и стотинка. Този пич не ми харесваше нещо. Очевидно и той мен. Излизах следобяда от пансиона, когато ни пускаха в двора и отивах в ресторанта. Там ме учеха, как да беля картофи, да правя супи и заготовки. След като всички гости си тръгнеха, аз почиствах всички маси и минавах пода с метла. Връщах се чак вечерта, промъквайки се през прозореца в стаята ми. А на другия ден момчетата се чудеха от къде имам всички тези шоколади, които си купувах. Всичко вървеше добре и за първи път в живота си имах цел. Работех усърдно и получавах заплащане за това. Но винаги, докато бях там имаше един люк на тавана, който винаги ми беше интересно на къде води. Постоянно, като отидех там го гледах така, сякаш го виждам за първи път. Една вечер, когато всички си бяха тръгнали и ресторанта беше празен, люка беше отворен. От отвора му се подаваше ярка лунна светлина, която се спускаше по стълба. Огледах се и нямаше никой около мен. Готвачите си бяха тръгнали и аз бях единствен. Подпрях метлата и се приближих до стълбата. Като нищо я изкачих и главата ми щръкна на повърността. Видях само Клинт да лежи по гръб, загледан в звездите, сложил дланите на ръцете си под тила. Усмихваше се. - Какво правиш тука? – казах аз. Не ме погледна, но все пак отговори. - Седя си, моето момче. Стъпах на покрива и се приближих до него. - Изчистих кухнята и пода, но остана само да проверя за звената. - Няма проблем, ако искаш тръгвай най – добре. Късно е. Погледнах него, погледнах звездите. След това пак него и после пак звездите. - Какво толкова им гледаш на тея звезди. - Преди, когато бях малък ми разказваха истории за това как след смъртта на твой любим човек, неговата душа отивала на небето и се превръщала в безкрайна звезда, която винаги те наблюдавала. След всяка смяна преди да заключа ресторанта се качвам тук за да гледам звездите. Изпълва душата ми с мир и се чувствам в безопасност. Легнах до него и също устремих поглед към звездите. - Ами ти звездата на кой ближен роднина гледаш? - Не знам? - Как така не знаеш!? – изгледах го присвил вежди. - Израснах без семейство и никога не съм имал роднини. За това ако те са там, искам поне тогава да ги виждам всяка вечер. Настъпи тишина. Чувствах я все едно траеше цяла вечност. - Имаш ли родители? Някой, който да е до теб? Не отговорих веднага. Опитвах се да намеря подходящите думи. - Нямам нито майка, нито баща. Мама се разболя, когато бях все още много малък. Татко влезе в затвора и повече не съм го виждал. Пораснах сам. Без да разчитам на никой, освен на себе си. Нощите едвам спя в студената стая. Храната е ужасна, не мога да я понасям. Бием се при най – малкия повод и ми се е случвало да ме ритат няколко момчета, докато съм свит на земята. – не усетих кога сълзите ми се стекоха по бузите. – Не мога да понасям онова място, по – добре в истински затвор да отида, отколкото в този ад! Седнах и се опитах да спря отоците на плач. Клинт се доближи и ме прегърна. - Няма нищо, моето момче, всичко е наред. – каза той подсмърчайки. Направих цялата му блуза мокра и плача се превърна в рев. Забих глава в гърдите му и закрещях. Той ме стисна силно и беше оставил челото си върху косата ми. Ние просто бяхме два тъмни силуета, заобиколени от фона на звездите. Върна ме с колата в пансиона и отново незабелязано се промъкнах през прозореца, и обратно под кревата. Слънцето си изгря, както всеки друг ден, и наближи времето за работния ми час. Наметнах раницата през рамо, където държах работните ми дрехи и провесих единия крак през прозореца. Преди да престъпя с другия гласа на Били ме замрази на място. - Хей, къде отиваш? – каза той, докато все още си търкаше очите. - На едно място, няма да разбереш. - Поне донеси от онези вкусни шоколади, когато се върнеш. Аз му се усмихнах. - Разбира се. Вече чувствах мазоли по краката си, докато стигна до ресторанта, а сваля ли обувките си знаех, че щях да се наситя на деформирана глетка. Масите останаха празни щом хората се наобядваха и остана само аз да отсервирам чинийте и всички прибори в миалното. Докато отивах в кухнията втория път, дочух разговора между Клинт и Самуел. Бяха седнали на една маса един до друг, а очите им бяха изравнени. - Ти к' во си мислиш, ве!? Че ти си единственият шеф тука, така ли? – каза Самуел. - Не, Сам, говоря, че прекалено много отсъстваш от работа. Разбери, че и аз имам живот извън ресторанта, не мога винаги да стоя тук. - За какъв живот ми говориш пък ти, ве! Доколкото си спомням ти дори семейство нямаш! Клинт не каза нищо след това. Той стана от мястото си и го изгледа отгоре. - Вървиш по много тънък лед, Самуиле! - Какво ще направиш? – той му се усмихваше. Вече и двамата бяха изправени. – Айде, тигре, удари ме! Не стига, че заради мен получи тази работа. Неблагодарник такъв, айде удряй, ве! Вените по врата на Клинт сякаш щяха всеки момент да изкочат. Очите му бяха побеснели и скулата му беше стегната. Готвачите и сервитьорите ги бяха наобиколили и наблюдаваха, но никой не смееше да се намеси. Самуел ги погледна зад рамото на Клинт и каза. - На шоуто ли се наслаждавате, а? Връщайте се на работа, да не ви изгоня всичките от тука. – и си тръгна през вратата. Клинт срита стола, на който беше Самуел и седна на своя. Запали цигара и завря очите си в длан. С лапешки стъпки се приближих до него. Вдигнах стола от земята и казах. - За какво беше всичко това? - Няма да разбереш. - Ако кажеш, ще се опитам. - Вече от месец и половина не идва на работа и съм длъжен да го замествам. Казах му, че ако продължава да отсъства, по - добре изобщо да не идва. - Ето не беше толкова неразбираемо. - Но проблема е, че той не го разбира. Издиша през носа и наля в една чаша вино от ботилката на масата. - Как можеш изобщо да го пиеш това? – казах аз. - Помага ми да мисля. Казват, че е полезно да се пие, за това аз пия по една чаша всяка сутрин. - надигна чашата над главата си и каза. - Днес вече са две. Докато отпиваше се загледах по съсредоточено в колана му и видях под сакото нещо сребристо. Той се протегна назад и тогава разбрах, че това беше сребърен пистолет. - Какво е това? – сякаш вече не знаех. - Това е... пистолет? - Знаеш ли как да го използваш? - Да, щом съм го взел. - Можеш ли да ми покажеш? Очите му ме гледаха, като вече застрелян. Такива неща съм виждал само по филмите, но никога на живо. Исках да чуя звука на спусъка и куршума, когато лети към целта. Исках аз самият да бъда във филма. - Тук, може би, никога, но обикновенно го използвам на стрелбището. - Заведи ме там! - Не. - Моля те, ще изчистя цялата кухня, пода ще оближа, само ме заведи там. Най - накрая той смоли и обеща да ме заведе още утре. Аз изкрещях от радост и се втурнах в кухнята. До сега не се бях трудил толкова много и не преувеличавах, когато казах, че ще оближа пода, ако се наложи. Изчистих всяко кътче с обезмаслител и го подсуших с кърпа. Мръсните стени със залепналата храна ги изтърках с нокът и накрая минах пода с метлата. Клинт само ме наблюдаваше как хвърча наоколо и минавам между масите. Когато вече бях готов с всичко и нямаше повече работа седнах на един от столовете в кухнята и си подпрях главата. Когато съня ме унасяше усетих как ме зави със сакото си и излезе навън да пуши. Наблюдавах го с крайчеца на окото си и тихичко се подсмихвах. Непременно щеше да ме заведе на стрелбището. Още на следващата сутрин, когато слънцето още не беше изгряло аз прескочих оградата и той ме чакаше в колата. Беше си провесил едната ръка през прозореца и беше надул до дупка някоя фънки песен по радиото, което го караше да си клати главата във всеки такт. - Влизай, момче. - каза той и не дочаках втора покана. Седнах на предната седалка и той не ми направи забележка за това. Вече започвах да се чувствам, като мъж, въпреки че мъхчето над устните ми не подсказваше точно това. Спряхме пред магазин за оръжия, като над табелата му беше сложен калашник, който изстрелваше светлинки за внимание. Ахнах при гледката на този феномен и Клинт минавайки ме потупа по рамото. - Идвай, стига си зяпал. Облизах лигите си и го проследих вътре. Зад касата беше застанал слаб, като клечка старец с шапка на главата. Долната му челюст беше издута напред и зъбите му стърчаха над устната. - С к'во мо'а да ви помогна? - каза той сложил ръце на бирото. Зад него бяха закачени на рафтовете всевъзможни калашници, пистолети и всичко за което можеше да се сети човек за да утрепи друг човек. - Здравей, Ърл, имаш ли нещо, което би отивало на малкия? Стареца обърна поглед към мен и присви очи, сякаш се опитваше да ме фокусира. - Това брат ти ли е? - Не? Защо си помисли... - Имате еднакви очи, а и колкото и да съм стар все още мога да виждам чисто. Последвахме Ърл през една врата, която водеше към дълга и обширна поляна, където птички подсвиркваха наоколо и не знаеха, че скоро ще бъдат прогонени от шума на куршумите. На около десет метра пред нас стояха картонени изрязки, наподобявайки човешки фигури. До мен стоеше дървена масичка, където Ърл остави кутия с патрони. Извади от колана си миниатюрен пистолет, едвам побирайки се в ръката му. Насочи го към мишените и присви едното си око. Първия, втория и третия изстрел - всичките право в целия целта. Наистина в очите му все още имаше живот, не похаби нито един куршум напразно. Ърл ми подаде пистолета с дръжката към мен и каза. - Сега е твой ред, хлапе. Тръпки ме побиха от вълнение и в същото време от страх. Този пич, който изглеждаше по стар от създаването на света, не пропусна нито един път, а какво оставаше за мен? Той мина зад гърба ми и ми намести ръцете на пистолета. Продължаваше да ме държи и в един момент каза. - Стреляй! - затворих очи и дръпнах спусъка. Отворих клепачите ми и видях как мишената беше улучена право в главата. Погледнах през рамо Клинт със самодоволна усмивка, сякаш си имах на идея какво правя. - Виждаш ли? - казах аз. - Справям се! Той просто не каза нищо и се приближи напред. Разпознах сребърния пистолет, който извади от кобура си. На светлина изглеждаше още по огромен. Ако реша бих могъл да го използвам да пребия някой с него, ако остана без патрони. С невероятна лекота той вдигна дулото и стреля. Пистолета изпищя в целия район, карайки птичките до преди малко да си плюят на петите. Следваше втори още по страшен от първия и трети. Той се обърна към мен и със самодоволна усмивка издуха дима от дулото. - Това не е нищо. - казах аз нацупено. - И аз мога да го направя. - С този пистолет? - Да, дай ми го. - ала ръчичките ми не бяха подготвени за тежестта му и едва не ме повлече надолу, когато го хванах. Вдигнах го и целият блестеше под светлината на слънцето и сребърния метал ме заслепя. Изправих пистолета и вече китките ми клоняха надолу. Ърл отново ми показа как да го хвана и ми обясни да стъпя здраво напети, заради силния откат. Но преди още да попитам какво означава това откат аз дръпнах спусъка и всемогъщия рев ме хвърли назад, сякаш бях ударен от гръм. Проснах се на земята, а пистолета лежеше на мястото, където бях. Клинт се подхилкваше, докато ми помагаше да стана. - Не мисля, че беше подготвен за това, а? - Глупости, всичко ми вървеше добре. Подхлъзнах се, просто. Веселбата свърши и беше време да ходим на работа. Качихме се в колата и тръгнахме към заведението. Деня мина натоварено. Постоянно кражах из кухнята и вършех по нещо различно, дали това бъше рязането на зеленчуци или панирането на риби. Нарязах си пръстите, докато кълцах домати. В ръката си постоянно държах кухнеска хартия,с която попивах кръвтта. Към края на деня, краката ми вече станаха на кайма и когато влязох в колата на Клинт за навръщане вече не исках никога да ставам. - Доста усилено работиш. - подхвана той. Аз просто го погледнах и клепачите ми тежаха до такава степен, че го виждах на половина. Продължих да гледам пътя. - Ако искаш, можеш да останеш тук за постоянно. Отново нищо не казах. Толкова бях изморен и имах чувството, че той ме разбра. - Виж, Дари, искам да ти задам един въпрос. - той мина откъм тротоара и отби встрани. - Искаш ли да те осиновя? Ето това ме удари, като гръм в ясно небе. Сега от полузатворени клепачите ми щяха да изкочат. Колко време съм си мечтал за този момент. Да дойде човек, който някой ден ще пожелае да ме прибере. Преповтарял съм си този сценарий в главата толкова пъти, но сега не бях подготвен да отговоря. - Какво да направиш?- каза треперещият ми глас. - Да заживееш с мен. Писна ми да те гледам как всяка вечер се прибираш в онзи дом. Постоянно те мисля. Каква храна ядеш? Що за хора те гледат? Изобщо гледат ли те? Присвивах устни и нищо не казвах. Клинт спря да говори и отново грабна волана. Тъкмо на светофара светна зелено. - Съжалявам, знаех си, че прибързвам с това предложение. Пътувахме още известно време, докато накрая не стигнахме оградата на пансиона. Вгледах се в сградата зад нея и наистина нещата, които ми каза избледняха, като ехо в съзнанието ми. Рушящата се постройка, която едвам се крепеше на основите си наистина ме накараха да се замисля къде точно живея аз. Лелките, които постоянно ни биеха за щяло и нещяло, и храната. Боже господи храната е отврътителна. Да гние човека, който е измислил супата с броколи и кисели краставички. Проклетите кисели краставички. - Помисли си над предложението ми. Може да не е днес или утре, но когато си готов с отговора си, ела при мен. Излязох от колата и както всяка вечер отново се промъкнах обратно през прозорчето в стаичката. Дали това беше един от последните пъти, в които го правех? Несъмнено трудно можех да приема това, че напускам този живот и започвам нов. Край на мизерните условия за живеене и край на всичко, което ме правеше нещастен. Вече бях готов с малкия си багаж, който бях напъхал в малка раничка. Предимно комикси и малко дрехи. Застанах на прага и престъпвайки щях да започна нова страница в живота ми. - Значи наистина тръгваш? - каза Били кльомнал глава надолу, седейки на леглото. - Налага се Били. - Разбирам. Свих устни и проснах чантата на земята. - Ела тука. Прегърнах го с цялата си сила, която имах и облях цялото му рамо в сълзите си. - Много ще ми липсваш. - И ти на мен. - Обещавам, че ще намеря начин да те изведа оттук. - Хайде тръгвай, ще изпуснеш влака. - засмя се той и ме бутна. Грабнах си багажа и застанах на прага. Погледнах го за последен път и видях усмивката му как се скриваше зад вратата, сякаш свещ тъкмо гаснеше и единственото, което оставаше е мрака след нея. На изхода ме чакаше Клинт заедно шефката на пансиона. Тя беше възрастна жена, облечена в скъпи дрехи и перлена огърлица около врата си. Отвън стоеше колата. Качихме се вътре, гумите изфистяха и никога повече не погледнах назад. Минаха година и пет месеца откакто Клинт ме осинови. Година и пет месеца, откакто най - сетне чувствах, че наистина вече имам близък човек до себе си. Никога не бих могъл да забравя какво се случи... Онази нощ. За първи път ядох в изискан ресторант, където не аз се намирах зад колисите. Клинт реши, че е добра идея да ,,разнообразя`` и да видя какво е да бъдеш от другата страна, където е по - сладко. Той ми беше купил костюм с вратовръзка отностно повода. Напръска ме с парфюма си, казвайки, че е за да привличам повече мадами. Вътре можеха да се видят хора все от богат тип, независимо дали парите им бяха законни или не. - Виж се колко си сладак! Момичетата веднага ще се лепнат за нашата маса. - Доведе ме за да мога да бъда сладкото ти кученце, ли? - Какво, не ти ли харесва, че поне те изведох на разходка? - Скоро време и каишка ще ми сложиш. - Забравих я вкъщи. - Разбира се. Сервитьора дойде до нас с подноса и пред мен остави чиния пълна с кълцана риба тон, салатка и чери доматче. Нахвърлих се, като невидял на храната. Толкова бях гладен, че Клинт май се насищаше да ми се смее повече, отколкото той да яде. Не остана и троха, когато приключих, а копчетата на ризата се издуваха от коремчето ми. - Ха, аз самия не съм готов с чинията, а ти направо я изчисти своята. - каза той. След известно време обаче чървата ми се разтъпкаха и закъркориха толкова силно, сякаш започнаха да потъват в земята. Виеше ми се свят и главата ми се накланяше от тежестта си. - Охоо, това дори аз го чух. - Нещо не се чувствам добре. - Да не би да е от храната. - Не знам, но имам чувството, че ще изповръщам всичко. - Май ще е най - добре да тръгваме. Целият си пребледнял. Събрахме си нещата и излязохме навън. Ноща не беше толкова студена, колкото я чувствах, но вечерният ветрец спускаше тръпки по цялото ми тяло. Крайниците ми бяха изстинали. Клинт ме наметна с палтото си и ме държеше, докато вървяхме. - От тук, момчето ми. Паркирал съм колата наблизо. Навлязохме в някаква тъмна уличка. Толкова тъмна, че ми беше нужно време очите ми да свикнат с мрака. Вървяхме бавно според моето темпо. Лигите ми течаха по земята, а погледа ми блееше към отвора между двете сгради. В нищото се видяха две фигури от двете страни. Едната се беше подпряла на стената и си подхвърляше монета във въздуха, а другата клежеше. Наблюдаваха ни, още в началото, като влязохме. Невидима сила, сякаш ме застопори за земята и не можех да мръдна и милиметър. - Какво има? - попита Клинт. - Страх ме е. - Не се страхувай, до теб съм. Продължихме още, докато не стигнахме средата на алеята, където фигурите най - после излязоха от сенките си и се приближиха срещу нас. В единия щракна нощ и острието проблесна. Другия свали предпазителя на пистолета си и насочи дулото към мен. - Изпразвай кеша или момчето го отнася. - бяха думите на единия. Клинт беше изправил едната си длан си към тях, а другата посягаше към колана. - Не се тревожете, момчета. Всичко ще си мине гладко и по мирната. Тогава единият кучи син наддаде глас. - Копелето има пистолет! - и другия стреля. Клинт падна на земята с рана в корема си. Едвам успяваше въздух да си поеме. От устата му също се показваше кръв. Паднах на колена и долазих до тялото му. Бутах го с всички сили да стане, но не се получаваше. Единият с пистолета се приближи до него и посегна към джоба му. Обзе ме неописуем гняв, с който изкарах черен глок от колана на Клинт и застрелях по тях. - ЩЕ ВИ УБИЯ! ЩЕ ВИ УБИЯ, ВСИЧКИТЕ! - се чуваше моят глас. Стрелях на сляпо и така не улучих нито един, и те се изгубиха в ноща. Целият в сълзи не знаех какво да правя. Зад мен достигна тихият гласец на някого. - Къде си момчето ми, не те виждам! Дари! - Тук съм, ето ме, тук съм. - хванах му ръката и изправих лицето си над неговото за да ме вижда. Той ме хвана зад тила и докосна челото ми до неговото. С укървавена усмивка и навлажнени очи той прошепна. - Не забравяй, аз винаги ще бъда до теб. И затвори очи. Завинаги. Намериха ме минувачи, лежейки върху тялото му и не след дълго ме отведоха в управлението за разпит. Двама полицаи, които ме караха да се връщам многобройни пъти към събитията от онази вечер. Не успяха да открият негодниците, но дори да бяха, каква щеше да е разликата. На следващата сутрин след разпита в килията ми влезе чернокож мъж с костюм и очила. Представи се и ми подаде лист. - Намерихме това, като завещание за теб. Мисля, че ще е хубаво да му хвърлиш едно око. Веднага го грабнах и седнах на пейката. Можех още на пръв поглед да позная, че почерка беше негов. "Аз, долуподписалият се Клинтън Роджър Сандърс правя пълното съзнание за значението на акта, който извършвам и по своя собствена воля, правя следните разпореждания за след смъртта си, като: ЗАВЕЩАВАМ Цялото си движимо и недвижимо имущество, двустаен апартамент с площ от шейсет и два квадратни метра на Дариус Мейсън Самър. Завещанието си написах и подписах саморъчно, без поправки, добавки и съкращения. *Подпис* С обич. За моето малко братче." Не ме върнаха в пансиона, както очаквах, вместо това ми намериха приемно семейство, където да живея. Къща с жена и мъж, които просто си търсеха дете, нищо повече. Проблема беше, че не знаеха как да се грижат за такова дете, затова често ядох бой от тях. Ресторанта го затвориха малко след това. Беше заради скандала свързващ управителя Самуел, който беше замесен в продажбата на нелегални оръжия. Снапдявал се с тях от определени източници и после ги продавал на черния пазар. Последно, когато го видях го изкараха с белезници от заведението. Продължих да ходя на училище, където беше по - забавно от колкото вкъщи, но накрая не издържах, и когато станах на седемнайсет избягах. Върнах се в стария апартамент, където живееше Клинт. След толкова много време все още пазех ключовете. Влизайки вътре, сякаш времето през всичките тези години беше спряло. Завърнах се четири години назад, когато за първи път стъпих тук и детския ми език не понасяше вкуса на виното. Той постоянно се смееше, защото ми гурчеше, а сега аз самия всяка сутрин изпивам по една чаша. Стаята ми, където спях. Диваните. Дръпнах завесите и ме грейна светлината на утрото. Сякаш ми подсказваше, че това е началото на нова ера. Вдишах въздуха и миризмата на апартамента ме възвърна към всичките ми спомени с него. Погледнах към чекмеджето до леглото. Дръпнах желязната му дръжка към мен и откривайки го ме накара да се усмихна. От този момент до ден днешен все още държа в себе си сребърния пистолет, който ме закриля. Както той правеше всеки път, когато погледна към звездите.

10.06.2018