Изкушение (Самър)

Самър № 7

През повечето време прекарвах сам. Нощите заспивах сам, сутрешната си чаша пих сам. Дойде момент обаче, в който си хванах приятелка. Много красива. Вечерите ги прекарвахме заедно, а сутрешната си чаша тя ми я поднасяше в леглото, заедно с пържен бекон, яйца на очи и нарязани домати върху поднос. Не можех да се оплача от живота.

Не говорех за работата си, а когато ми се обадеха да свърша някоя задача винаги й казвах, че излизам с момчетата.

Което беше лъжа.

Когато ми звъннеха, самият аз потрепервах, не защото сигурно щяха да ме накарат да очистя някого или да му счупя пръстите, защото дължи пари, не.

Хващаше ме страх само при мисълта, че тя можеше да разбере в какви бъркотии съм се забъркал. Така в същият момент я и предпазвах. Не исках тя да разбира.

Една вечер обаче в действителност излязох с компания от приятели. Може би приятели беше прекалено пресилено да се изразя, но бяха хора от моят кръг. Единият излязъл от затвора, където си беше направил татуировка на череп на лявото рамо. Друг пък продаваше наркотици и с това издържаше семейството си. Жена му знаеше, приятелите и роднините му знаеха. Беше въпрос на време и децата му да научат, че всяка вечер са си лягали без да знаят, че на сутринта техният баща вече може да е закопчан на входната врата, придружаван от сини униформи.

Така е, не бях единственият, който държеше тайни от близките си и може би затова бях в този кръг.

Влязохме в един от малко по - изисканите барове, за разлика от където обикновено ходехме. Елегантни жени на по - възраст, придружени от чичковци, чийто единствена супер-сила беше зелената банкнота в джоба им.

Имаше някои дори в костюми. Смеех се на такива хора колко формални искат да се представят за да покрият вътрешността на човешката помия. Всеки един от нас я притежаваше, но някои бяха по - добри в прикриването й.

Не и аз. 

Винаги се показвах кой съм всъщност в момента, в който ме заговориш. Ако исках да ти кажа, че си глупак, щях да го изкрещя с цяло гърло или да те фрасна, когато думите не стигат. Обличам се както ми е удобно и не ми пука за никого освен на мен да ми е добре. Съществуват хора, които цял живот се опитват да покажат перфектното си фалшиво аз, че когато дойде момента да покажат какви са всъщност те биват сринати, защото се учудват, че останалите не приемат действителният им характер, който не са показвали до сега. Винаги показвам кой съм всъщност още от самото начало. Ако бях боклук, щеше веднага да разбереш.

Насред влизането ни в ресторантчето стотици погледи се вглъбиха в нас. Татуирани типове, някои с бръснати глави и кожени якета. Усещах присъствието на страха им. Не можеш да го сгрешиш. Все едно виждаш вцепенени зебри пред присъствието на лъвове.

Седнахме на бара и човека ни попита:

- Какво ще желаете, господа?

Личеше си, че беше професионалист, защото не подаде дори трапчинка от идването на простоглави типове на неговия бар. Всеки друг аматьор щеше да се издаде, но не и той. Хареса ми. Всички си поръчаха бири, сайдери и какво ли още не, но само аз сред тях изрекох, че искам една чаша вино. Останалите от компанията се взряха в мен все едно бях извършил по - голямо престъпление от всичките техни взети заедно. 

- К'ви ги вършиш бе, Самър? Не се лигави и поръчай една бира.

Възразих и по време на останалото ни време там, никой не ми обърна особено внимание. От чаша станаха на две. От две на три и така бавно и неуморно успях да стигна неизвестна двуцифрена сума.

Останалите части са само бегли петна в лентата. Блъснал съм един от богаташите, докато съм отивал до тоалетна, пък той взел, че ме напсувал, пък аз съм взел, че съм го ударил с бутилка бяло вино по главата и накрая са ни изгонили от бара. Това беше поне, което ми разказаха момчетата, но единствено се радвам, че съм пръснал бяло, а не червено вино, защото ми е любимо. 

След няколко часа успях да изтрезнея достатъчно за да си спомня входа на еротичен бар, където момичетата си изкарваха хляба честно, като търкаха талията си по – пилоните.

Настанихме се на диваните и наблюдавахме някаква блондинка, която по - скоро приличаше, че работи тази работа вечерта след втора смяна в училище. Въпреки, че беше добра и буквално пълзеше по сцената към нас, не ми създаде огромно впечатление. Минаха още няколко момичета с все умения в изкуството, но никоя не ме трогна достатъчно за да се възбудя. 

А и да си кажа честно вече започвах да се притеснявам, че морето ме е изблъскало на другия бряг.

Не мисля, че тук имаше какво повече да ме задържи и вече мислех да си ходя. Тъкмо, когато последното момиче си тръгна от сцената вече бях готов да тръгвам, но светлините заблестяха отново. Фенерите осветиха лилавите пердета от където излезе черен ток и голо бедро. Нежни пръсти хванаха пердето за да излезе цялото й тяло. На сцената излезе жена с дълга къдрава коса и бельо. Тя застана с гръб към пилона и бавно започна да слиза надолу, докато не клекна. Започна да се върти на него, светлините осветяваха само силуета й. Така и не разбрах кога отново седнах.

Тя вкопчи краката около пилона и отпусна тялото си с главата надолу. Погледите ни се срещнаха. Бях трогнат. Бях толкова погълнат от изживяването, че ми се стори само минута, за разлика от обикновените петнайсет - минутови изпълнения. Но разбира се, както останалите на нея също й дойде реда да отстъпи сцената на друга.

Може би заради многото чаши вино или задушното помещение ми стана зле, реших да изляза да изпуша една цигара на чист въздух. Издишах бял дим през устата си. Толкова беше студено. Средата на зимата, снежинките падаха, като в приказка. Понякога само ми трябваше да се вгледам в дъжда за да се успокоя.

Ръцете ми се тресяха толкова, че едвам пламъчето на запалката ми успя да докосне цигарата. До мен се приближи момиче с дебело яке от пух и каза:

- Имаш ли запалка?

Без дори да я поглеждам се съгласих и изправих ръката си с пламъка към нея. Светлината озари лицето й. Тогава видях, че това бяха същите очи, които ме пресрещнаха на пилона. Тя също ме погледна и веднага се отдръпна щом запали цигарата си. Вероятно не е свикнала да има контакт с клиенти.

- Как е работата? - попитах аз за да разчупя леда.

- Майната ти. - каза тя и го вцепени пак.

Дръпнах от цигарата си и издишах, казвайки.

- Знаеш ли, изглеждаш ми прекалено умна за да работиш на подобно място, като това.

- Какъв е смисъла какво мислиш ти, като другите не го мислят.

- Какво ме интересува какво мислят другите. Аз съм този, за който аз самият се мисля, не за който другите ме мислят.

- Защо те е грижа?

- Не ме е, просто казвам истината.

Гробна тишина.

- Добре, излъгах те. Не харесвам да виждам някой как си пропилява живота, като има потенциал в него.

- Познавам ли те? - възкликна тя, като се доближи до мен. Вгледа се право в очите ми все едно искаше да види целият ми живот. Не искаше да го прави, защото дори аз не исках.

Отново дръпнах от цигарата.

- Ти си Ейми, нали? От сиропиталището.

Тя зяпна.

- Значи наистина се познаваме? - гласа й беше нещо средно между страх и възторг.

- Да, аз съм Дариус. А ти беше едно от първите деца, които познавах да осиновяват. Как стигна до тук?

Тя застана в страни от мен и се вгледахме в нищото.

- Да бъдеш една от първите осиновени не означава винаги, че ще отидеш в добро семейство. След години на тормоз и унижения, завърших училище и избягах.

- Помня колко хубаво рисуваше. Всички деца се редяха на опашки само за да могат да зърнат твоите произведения.

- Не помня да съм била толкова добра.

- Шегуваш ли се? Плащахме ти стотинки само за да можем да ги имаме.

Тя се засмя. Връщах я прекалено назад в миналото. Тя се обърна към мен.

- Ами ти? Ти какво правиш тук?

- Излязох с приятели.

- Тези типове може да са всичко, но се съмнявам да са и приятели.

Говори ми.

- Някои от тези хора ги познавам, Дариус. Редовни клиенти са тук, знам от къде идват и на какво са готови за да получат това, което искат.

Тя дръпна яката на якето си за да разкрие синина на ключицата си.

- Защо не спреш, тогава? - казах аз.

- Защо ТИ не спреш?

- С кое?

- Знам, че ти също си един от тях. Знам, че или убиваш хора, или продаваш наркотици или продаваш жени!

Позна само за едно от трите.

- Не ме познаваш. - отговорих.

- Говори ми. - каза последно тя и влезе вътре.

- Това е моя реплика. - тихо отговорих аз.

Дните след това ме държеше една единствена мисъл. Едно от последните неща, които ми каза тя.

Че съм бил, като тях.

Знаех, че върша същите неща, които вършеха и те.

Знаех, че приличам на тях, но никога не се държах, като тях. А дали? Нощите вместо да заспивах прегърнал приятелката си, ги прекарвах умислен в това кой съм аз всъщност. Целият си живот мислех, че знам отговора, а истината беше, че не е така.

Убиец, като онези боклуци, с които излизах на по едно, или някой друг? Вътрешно исках да се променя. Чувствах, че може би наистина не това е моят път, че може би съм създаден за по - висша цел?

И в същия момент не можех и просто не можех да изтрия фигурата на Ейми по пилона от съзнанието си. Следващите вечери започнах да ги прекарвам в бара. Дори понякога ходех и сам. Нямах търпение, защото чаках само и единствено тя да излезе. Започнахме да си говорим все повече и повече, докато пушехме отвън и една вечер тя ми предложи да останем двамата след работа.

Съгласих се.

Отидохме в най - близкият хотел и резервирахме стая за една нощ. Нещо ме теглеше към нея да й докажа, че не съм, като другите, че съм нещо повече. Всички тези мисли обаче бяха изхвърлени през прозореца в момента, в който тя застана гола пред мен. Нощите ги прекарвахме прегърнати, без да си кажем много. Когато се връщах в леглото на приятелката ми изпитвах мигновеното унижение от самият себе си, като мъж. Че бях прелъстен, че бях слаб.

Една вечер, с Ейми лежахме в леглото, тя си облягаше главата на гърдите ми, докато аз галех косата й. В тишината се чу нейният глас.

- Дари, мислиш ли, че ставам за нещо повече от това, което съм сега?

- Аз мисля, че всеки може да бъде това, което поиска, стига да се посвети на това.

Тя ме погледна.

- А ти какъв искаш да бъдеш?

- Не знам. - отговорих и я целунах.

Продължавах да ходя в бара, но започнах да я виждам все по - рядко и по - рядко. В един момент, накрая спрях въобще да я виждам. Попитах една от колежките й, и тя отговори.

- Тя напусна преди дни, сладкиш, но аз мога да я заместя.

Уви, не мислех, че това можеше да се случи. Не беше тя.

Приключенията ми с Ейми накрая спряха напълно. Нощите, с които прекарвах с нея се чувствах много добре, но когато всичко приключеше се чувствах празен. Изпитвах вина. Все едно си използвал носна кърпичка. Не ти трябва повече и я изхвърляш след употреба. Не беше, като цветето, което обичаш и му помагаш да расте, като любовта. Наблюдаваш прогреса и така освен визуалната любов усещаш друга, а може би и по - важната - духовната любов, която аз имах, но посмях да й посегна преди много време.

Преди всичко това.

С приятелката ми така й не потръгнаха нещата. Така и не разбра, за нощните ми с Ейми.

Един ден, докато се разхождах минах покрай една будка за вестници. Още на първата страница на едно от изданията ясно се четеше заглавието.

" Художника Ейми с нова изложба в градският музей! "

- Май някой най - накрая реши какво иска да бъде. – казах аз и продължих да вървя.

19.08.2020