Мосю Естанс - Тъмните земи

 По цял ден кисна в хлебарницата и когато успея да си взема почивен ден излизам с най - изисканите си дрехи, че човек би си помислил, че съм някой Граф, вместо хлебар. Моята майка винаги ме е учила да се обличам така. Дамите ме заглеждат, докато вървя, без дори да си имат и капка на представа, че кесията в сакото ми е празна, като сърцето ми. Празно, защото съпругата ми се разболя и почина още в ранния ни брак. Едно от последните ѝ желания беше да живея щастливо, затова винаги, когато излизах усмивката не напускаше лицето ми, както тя не напусна сърцето ми.
Един ден реших да се отбия в бар "Чичо Ед". Така се казваше собственика, който работеше на бара, а дъщеря му беше сервитьорка. Тя се казваше Колет.

Горкото момиче, беше толкова красиво, че привличаше погледите на всички мъже в кралството. Какви ли не изроди идваха в този бар само и само за да я видят - от храбри рицари до олигофрени с изкривени фантазии. Влязох вътре и по масата нямаше нито един изрод. Единствено и само Ед стоеше изправен зад бара и полираше една от чашите с парцал. Беше полу - плешив с кафява грейка на гърба и стара изпокъсана риза. Можеше да ми бъде баща.
- Привет, приятелю мой. - започнах аз. - Кажи ми що е твойто ранчо без твойта дъщеря?
- Мойта дъщеря не я има.
- Но защо така? Нима се е залюбила?
- Какви ги говориш, мосю Естанс? Мойта дъщеря е твърде млада за любене, едва на седемнайсет! - развика се той. - Страхувам се обаче, че някой вече се е залюбил по нея и я взел от мене! - погледна в страни сякаш се опитваше да скрие сълзите.
- Не може да бъде! - казах аз.
Сълзите на Чичо Ед изкачаха срещу мен, докато говореше.
- Вярно говоря аз, мосю! Оставете моят бизнес, че заминава, но душата ме боли за нея. Първородна, единствена ми е тя.

Единствено дете съм в мойто семейство. Родителите ми, когато бях малък ми разказваха историята за сестра ми - Енра. Била е още на седем когато се е случило. Един ден решили да я заведат на пикник. Докато нашите си говорили, тя тръгнала към гората на разходка. Те толкова потънали в приказки, че забравили да я извикат обратно и преди да се усетят, вече не можели да я намерят. Баща ми всеки ден и всяка вечер в продължение на една година тръгвал да я дири по горите, крещейки името ѝ.
- Енра! Енра! - отговор обаче никога не се е появил.
Слушайки историята на Ед, в мен се вглъби чувството на носталгия. Някак си усещах болката, която бащата усещаше въпреки, че никога не бях срещал сестра ми. Въпреки това, виждах как влияеше на родителите ми.

- Лоша е тази каша, мосю Ед, не мога да отрека. Кога за последно видя твойта дъщеря?
- О, скъпи графе как да ви обясня? Преди два дни ѝ казах лека нощ, а на сутринта заварих стаята ѝ празна. Как побеснях!
- Тогава недейте му мислете, мосю Ед, що аз намеря ваща дъщеря!

Сълзите на горкия за въднъж в уплаха ме спряха.

- Но как? Как ще успейте?
- Аз имам свои начини, мосю. За това моля да ме извинете, че имам да ходя до следващото авеню!
И дори мосю Ед да не ме разбра, отново го помолих да ме извини.

Тръгнах аз по улицата, че заклех се да хвана мръсника коварен. И въпреки, че не беше много арен, реших да се отбия при моят приятел нахален. Мосю Бен - той бе запознат със свръхестественото и имаше братовчедки, които бяха вещици. Грозни, като самата смърт, но ако знаех някой, който може да ми помогне, беше единствен той. Застанах на вратата притеснен. Почуках два - три пъти.

Няма и звук.

Втори, трети път.
Чук, чук, чук, чук.
И като чели бях ударен от гръм, когато пред мен се появи чудесна червенокоска, която ми направи червата кръстоска.
- Мале мила! - казах аз и покрих устата си завчас. - Простете моя милост, мадам, но не съм свикнал да виждам толкова чудни очи, уви.
- Не се тревожете, мосю Естанс. - каза тя. - Моят чичо вас очаква.
- Очаква ли рекохте?
Тя кимна и ме покани в скромната къщурка. Сложи ме да седна на ниско столче до тъмната камина.
- Сега ще се върна, мосю Естанс. - каза тя и избяга в другата стая.

След секунди тя се върна бутайки Бен на движещ се стол на колелца направен изцяло от дърво. Уви, човека нямаше един крак. Зачудих се къде ли беше отишъл?
- Но мосю Бен, що за каруца е това?
- Това не е каруца олигофрен такъв, а количка за индивиди, като мен.
- Но мосю...
- Не ме занимавай с глупости, защото те чакам от векове.
Както винаги, мосю Бен бе винаги директен със своите думи. За това ценях и уважавах този господин.
- Мосю Бен. - започнах аз. - Дъщерята на нашият прочут приятел чичо Ед е отвлечена.
- Зная.
- Но как знаехте, че ще дойда?
- Знаех, че ще дойдеш при мен, защото моята внучка има дарбата да вижда в бъдещето, но не и в миналото. Само ако я бях послушал щях все още да съм с два крака. - каза той, докато опипваше бедрото на липсващия си крайник.

Той бутна колелцата напред изтръгвайки се от ръцете на червенокосата девойка. Доближи се до камината и се вгледа в нея, сякаш търсеше нещо.
- В Тъмните земи ще намериш отговора си...
- Тъмните земи ли!? - подскочих аз.
- Легендите разказват за същество по - страшно от смъртта. Чудовище, което се храни с младостта и кръвта на невинни жени. Ако наистина е отвлечена има само едно нещо, което ще ти помогне. Фея, която знае всички отговори. Тя отиде там за да пази баланса на това проклето място и да не позволява злото да се разпръсне по света. Само тя може да ти помогне.

Срамно да си кажа, косите ми се изправиха.

- Но там има върколаци и какви ли не чудовища!?
- Именно тя е там за да се крие от хора, като теб, глупак такъв, които само знаят много! - развика се той, чак се изплаших, че ще стане от стола. - Но идеш ли при нея тя ще те удовлетвори със своя отговор.

И той рече да си тръгна. На вратата ме изпрати червенокосата девойка и тя ми рече.
- Прости моят чичо, че той е нервен напоследък. Откакто изгуби своя крак не съм го виждала да се усмихва пак.
- Кога се случи това, мадам?
- Преди месец, когато го извикаха да служи на бойното поле. Молех го да не отива, защото знаех какво щеше да се случи.
- Господи мадам, надявам се да не ви създава много грижи. Аз самият го зная като труден човек.
- Какво да го правя сър, семейство ми е.
Нямаше какво друго да ѝ кажа, затова си свалих шапката и в нейна чест ѝ пожелах всичко добро.
- Мосю! - извика тя след мен и се спрях. - Пазете се от добрите очи, които ви помагат! Че понякога злото се крие в добрите постъпки!

Не можах да я разбера какво желаеше да ми каже, но ме побиваха тръпки само при мисълта за Тъмните земи.

Излязох от къщата си с все същото изискано сако. Наметнах завързан чаршаф през гърба, в който бях сложил хляб, вода и една ябълка. На колана си носех пистолет без патрони и един нож до него. Доближих портите на замъка където стояха двама рицари и пазеха. Покрай блестящите си доспехи и забити копия в земята дори на мен ми се прииска да бъда храбър рицар. Но за всички аз бях Мосю Естанс - изисканият граф от неизвестен произход. Дрехите богати, джобовете празни.

Един от рицарите ме видя.
- Добър ден, мосю. Нима ще излизате отвъд нашето кралство?
- О да, сир. Имам важна задача, която има нужда от изпълнение.
- О, не се и съмнявам, сир. Пожелавам ви леко галопиране.
- Уви сир, аз без кон съм.
- Но как!? - подскочи той. - Тогава мога аз да ви дам!
- О не, сир. Не мога да приема...
- Но аз не ви питам, мосю! Дори напротив. Настоявам!
Така храбрият рицар ме ескортира до "Конюшнята на храбрите рицари". Там можеха да се видях върховни коне, за които съм чувал само по приказките. Те нямаха място в кралството и хората можеха само да ги видят ако ги срещнат някъде на път. Конят до когото застанахме беше обаче най - големият и най - върховният.
- Представям ви мосю, гордостта на рицарското звание - Татон!

Конят беше голям колкото два, с копита по широки от главата ми и коси, на които дори най - ухажваните жени биха завидели. Бял, като зима това беше кон, пред който всички останали изглеждаха недорасли.
- Той е още в най - ранните си години но порасна по голям дори от най - старите и по добър и от най - опитните. Ако желаете да ви отведе някъде бързо и да свършите задачата, Татон е конят за вас!
Яхнах жребеца и препуснах по пътя осеян от дървета.
- По пътен вятър, мосю! - извика рицаря, докато се отдалечавах.

Още от както се помня хората разказваха истории за Тъмните земи, като, че те бяха чудото на всяко зло на този свят. Разказваха си, че какви ли не същества живеели там. От гигантски тролове до паяци, от които дори Татон би избягал. Препускайки на гърба му си дадох сметка аз, че може би това са били само митове?
Да, точно така - митове, без никакво доказателство. И какво от това, че в Тъмните земи пръстта е черна и слънце не се докосва там, това не означаваше, че щеше да ме спре да спася дъщерята на мосю Ед!

Препускайки Татон за веднъж се спъна в скала, колкото копитото му и излетяхме напред. Бях изстрелян на метри от него и се разбих в тревата. Отворих си очите и черната тревичка гъделичкаше носа ми. Изправих се на крака и погледнах Татон, който се опитваше да направи същото. Бореше се със собствената си тежест. Тръгнах към него, но се спрях при ръмженето на животно. Зад едно от дърветата се показа вълк с посивели коси и изкарани зъби. Очите му бяха пламтящо лилави. Ръмженето се увеличи в много и скоро бяхме заобиколени от глутница. Изкарах ножа си и го сочех към всеки вълк, който видех. Татон сетне успя да се изправи и като бик започна да рови с копито в пръстта. Всеки момент щеше да тръгне към тях.
Вълците скочиха и ярка светлина избухна над нас, която каза.
- Спрете!
Вълците замръзнаха във въздуха. Светлината се снижи между нас и се сви в една малка човешка фигура. Кожата ѝ беше синя, а очите ѝ бяха перли, без никакви зеници. Крилцата ѝ бели, като сняг. Носеше сива изпокъсана рокля.
- Здравейте, приключенецо! Дане би да сте се изгубили? Мога да ви върна обратно?
-О не, мадам, то аз съм тук по желание.
- По желание? Но защо?
- Тук търся дъщерята на мосю Ед, която беше отвлечена без следа. Мой приятел ми каза, че тук се крие чудовище, което се храни от младостта на красиви девойки.

Феята склони глава надолу в тъжна умисъл.

- Какво не е наред, мадам? Дане би да казах нещо лошо?
- Не, нищо подобно. И аз зная легендите за това създание. Уви, то не се явява пред същества, като мен, защото аз не съм човек. Търся го от години по тези места, за да защитя хората отвъд Тъмните земи, но винаги успява да се измъкне. Не мога да го спра, разбира те ли?!

Тя падна на земята в уплаха и започна да плаче. Аз се наведох и я грабнах в шепата си. Беше като ярка звезда в ръцете ми.
- Не съществува ли начин, че аз да го спра, мадам?
- Вие!? О, не мога да направя това. Не мога да погубя още един човек. Не мога.
- Моля ви, кажете ми как може това нещо да бъде спряно.
Тя замълча и отне време докато отговори. Тя изтри сълзите си.
- Има един начин.

Зад нас се чу блъскането на броня. Коне с храбри рицари ни наближиха с изкарани мечове в ръце. Те се спряха в изненада от летящите вълци, които не помръдваха, но скоро се обърнаха към мен. Този глас можех да го позная.
- Ето го, господа! Това е крадеца на Татон! Тук е за да го продаде на малката вещица!
- Да ги хванем! - извика друг.
- Издирваме тази фея от доста време за да я изгубим сега.

Сега вече знаех за какво говори червенокосата девойка.

Край на част 1