Мосю Естанс - Тъмните земи част 2

 Феята и аз стояхме духом в страх, но един момент промени всичко, когато тя се обърна и каза.

- Вярваш ли, че можеш да летиш?
- Да ви кажа честно, мадам, склонен съм на всичко да повярвам вече.
Тя бръкна в кесията си и изкара от там шепа блестящ прах. Духна го към мен. Боже, аз летя! Стъпалата ми се отлепиха от черната почва и двамата с нея, както и Татон се пренесохме във въздуха. След нас така наречените "храбри рицари" ни ругаха и проклинаха, но ние вече се спасихме.
Височината беше толкова издигната, че дори можех да видя самия замък на нашето прекрасно кралство.
- На къде отиваме, мадам? - казах аз.
- Там, където зло не ще да дойде.
Не знаех какво има в предвид, затова просто замълчах и я оставих да ни поведе по въздуха. Черни клони на дървета без листа, глутници, които лаеха под нас и планина в далечината, на чийто връх нямаше дори сняг. Върховен гигант, сякаш изкован от сив камък.

Заедно се снежихме и краката ни скоро докоснаха зелена трева, а в средата стоеше блестяща къщичка. Тя беше висока колкото глезена ми и широка колкото дължината на ръката ми. Аз се почесах по главата и рекох.
- Но мадам, що е таз къща без човешки крак да стъпва.
- Именно за това е толкова малка, млади господине. Никой не може нито да стъпе на зелената трева, която я заобикаля, нито в нея. Само този с чисто сърце може да престъпи до нея. Много хора и преди вас са идвали със желанието да убият чудовището, но знай че някои дойдоха или заради богатство или заради слава.

И наистина сякаш къщата и почвата около нея беше огряна от всевишна светлина. Тя беше, като малката овца сред стадо черни в тази мрачна гора. Татон започна да пасе. Феята доближи къщичката и я посипа с праха от кесийката си. Тя порасна и вратата стана висока, колкото мен, както и площта на зелената трева също се уголеми.
- Заповядайте. - каза тя.
Аз отворих вратата и се видях в най - скромната къщичка позната на земята. В десния ъгъл имаше легло, вече голямо колкото мен. На пода в средата на стаята лежеше лилав килим, а върху него дървена маса със стол. От ляво на стената се виждаше камина с въглища толкова черни, че сякаш не бяха палени от векове.
- Много се извинявам господине, за бъркотията. - каза тя. - Но само в моята малка къщичка е безопасно.
- Не се тревожете, мадам. Аз уважавам вашият дом.
- Добре тогава, хайде да не губим време.
Тя се доближи до лилавото килимче и с все сили го издърпа настрани, разкривайки дървена вратичка в земята.
- Що е това, мадам?
- Ще разберете...
Тя посипа още веднъж от вълшебният си прашец и вратичката сетне се отвори. От нея се показа кутийка летяща във въздуха, която се настани пред краката ми.
- Отворете я. - посочи тя. - Това, което се крие вътре ще спаси всички ни по тези земи.
Застанах на едно коляно и я отворих. Не видях нищо веднага, но щом бръкнах в пръстите ми се озова нещо остро към краищата, но и обло? Вдигнах го в дланта си и под очите си видях един единствен куршум от сив камък. Погледнах го, след това и феята също, която беше точно колкото него по размери.
- Куршумът е направен от сивият камък на планината, където живее чудовището.
- Но мадам, що е един единствен?
- Много като вас и преди идваха при мен за да спрат чудовището. Взимаха повече от необходимото и винаги бяха погубвани в планината. Затова го запазих. Феите го бяхме създали, за да се борим с чудовището, но уви те също срещната същата съдба.
Тя затърка очите си в тъга. Може би тя също беше загубила своето семейство.
Уви.

Аз се изправих и забих крак в земята.
- Не се тревожете, мадам! - казах аз и тя ме погледна през сълзи.
- Ако съществува човек, който ще премахне това зло, да не съм Мосю Естанс ако не го сторя!
Феята все още продължаваше да ме гледа сякаш името ми изтъняваше в бадемовите ѝ ушички.
- Мосю Естанс. - повтори тя. - Това име ще го запомня повече от всички други имена на света! Вие сте най - храбрият рицар, когото съм срещала.
- Но мадам, аз дори броня нямам.
Тя долетя до гърдите ми и изправи пръста си.
- Не значи храброст щом броня имаш, а когато я нямаш. Вие не носите броня, но се спуснахте в Тъмните земи само с парче хляб, вода в бутилка и една ябълка. За каузата да спасите една дъщеря.
- Но мадам, от къде знаехте, какво нося в своя чаршаф?
Тя просто ме погледна и каза.
- Господин Естанс, аз познавам магията и имам други очи. Виждам неща, които никой друг не може. За това ви дадох куршум за празното оръжие, което носите.
Излязохме навън и нейният дом отново се смали до размерите на малка къщурка. Тя ме погледна и каза през пропукващ глас.
- Моля ви пазете се, мосю Естанс. Много като вас са тръгнали по същия път, но не се върнаха.
- Ще се върна мадам и ви обещавам, че тези земи ще станат по добри от преди!
- Надявам се, господине. Простете ми, че не мога да дойда с вас, но трябва да пазя съществата да не нахлуят в човешкия свят.
Крилата ѝ затрептяха и се надигна над листата на дърветата.
- Следвайте само планината, господине! Там ще го откриете! - каза тя и си замина.
Аз извадих револвера и пъхнах куршума във варела.
- Време за шоу, бих казал аз.

С Татон се понесохме през мрачните площи на тази земя. Слънцето дори не достигаше до нас, а беше средата на деня. Някога тъмно проклятие се е пуснало по това място и сега с векове, то е дома на всичко зло и също така на една малка добра фея.
Срещу нас тичаха вълци, които се разпръснаха щом ни видяха. Зъбите им бяха остри, а очите им не се откъсваха от мен.

Най - грамадният вълк проговори.
- Колко хубаво ни падна в лапите, глупак. Сега феята я няма за да те спаси.
- Вие говорите?
- Тези земи може и да са проклети, но ни дадоха сили, които не можеш и да си представиш. Откакто нашият Господар царува той ни даде бързина, сила и способността да говорим.
- Кой е този, господин?
- Няма смисъл да научаваш за него, като ще бъдеш мъртъв слез секунди.
- Не сме яли човешко место от седмица! - каза друг вълк.
- Човешко месо? - казах аз. - Не ядете ли нормално месо?
- Тази плът ни дава нужната енергия да убиваме и да изпълняваме командите на господаря ни.

Аз слязох от коня си и постлах чаршафа на земята.
- Казвате, че не сте яли хляб до сега? - казах аз и вдигнах парчето хляб пред очите им. - Помиришете, още е топло. Хапнете ако желаете.
- Това наистина изглежда вкусно! - каза единият вълк.
- Тъпо псе, не му се доверявай! - каза алфата. - Иска да ни отрови.
- Отрови ли? - казах аз. - Добре тогава.
Отчупих една част от парчето хляб и го изядох. Отне ми време да преглътна, но щом успях изплезих език и извиках.
- Ето, не съм умрял! Вземете ако щете. Ясно можех да видя очертанията на костите им, на които кожата им лежеше по тях като прилепнала. Гръдният им кош изпъкваше с ребра, които можех да преброя. Те отдавна не бяха вкусвали храна, камо ли хляб, или човешко месо.

Моята майка ме е учила, че не съществува човек или животинка, които се раждат зли. Всеки щом тръгне да върви по тази земя среща трудности, които го променят.
Отчупих още едно парче и го оставих пред себе си. Направих две стъпки назад и ги гледах.
Алфата престъпи напред.
- Мой дълг, като водач на глутницата е да поемам рискове, за да предпазя всички след мен.
И така той наведе глава и захапа парчето. Дъвка го и в един момент го глътна.
- Но това наистина беше вкусно! От къде го взе?! - каза той.
- Аз ги правя, вълчо. В хлебарницата всеки ден печем пресен хляб и го продаваме на хората. Ето имам още.
Оставих достатъчно парчета на земята, колкото за всички от групичката. Вълците ме наобиколиха на метър от мен и ги излапаха така сякаш за първи път вкусват храна.
- Защо правиш това добро, страннико?- попита вълка.
- Предполагах, че може вълци, като вас да са гладни, а и когато каза, че не сте яли човешко месо от седмица си помислих, че не сте яли хляб до сега.
- Твоята добрина е нещо, което до сега не сме срещали. Дори Господарят не ни храни. Какво е вашето име, сърцати човеко?

Изправих се на крака и усетих как въздуха в гърдите ми се покачва.

- Моето име е Мосю Естанс, граф от френското кралство. Приятно ми е да се запозная с приятели, като вас.
- Удоволствието е мое, мосю Естанс. Аз съм Енрих, лидер на своята глутница. Така и не разбрахме, какво правите тук на това проклето място?
- Тук съм да убия създанието, което е пленило дъщерята на мосю Ед скрито в планината.
- Убиеш?
- Точно така!
- Не приличате на човек, който убива, мосю Естанс. Мога ли да ви предложа един съвет?
- Но разбира се!
- Убиеш ли ставаш убиец, затова използвай доброто си сърце за да променяш злото у сърцата на съществата по тази земя. Ние обикаляме тези земи от кутрета, но не бяхме виждали такава добрина от други същества, дори човек като вас. Това е магия сама по себе си, която я има всеки, стига да погледне вътре в себе си.
Не можех да разбера как доброто можеше да промени злите сили по тази земя. Сигурно имаше предвид как лошите същества ще бъдат прогонени от таз земя. Може би наистина трябва да помисля повече над това.
- Благодаря ти много за съвета, мосю Енрих, но аз трябва да бързам, че чудовище имам да довършвам. - казах аз.

Качих се върху коня си и още преди да забия ласото вълка скочи пред мен.
- Тръгнете ли сам, дори с върховен кон, като вашия сте погубен. Не знам как успяхте да стигнете до тук и защо феята ви помогна, но може би вие сте човекът, който ще промени всичко. Последвайте мен и приятелите ми и ще ви заведем до планината. Познаваме пътеки, където далеч няма толкова чудовища, като нас.
- Вие не сте чудовища, а просто сте объркали вашият път.
- Може и така да е, мосю Естанс. Сега моля ви, последвайте ни.
Уседнал върху коня аз бях повлечен в дълга гонка с вълците, които ме водеха към най - забутаните кътчета на това място. Вече не знаех дали е денем или нощ, но с всяка стъпка, планината от сив камък се извисяваше все по високо и по - високо. Дърветата свършиха и сивият гигант вече беше пред нас. Входа на планината беше огромна дупка широка стотици метри над нас и широка колкото една армия. Не мога да отрека, че тръпки ме побиха.
Енрих се обърна към мен.
- Вътре се намира това, което търсиш. Ние не можем да го убием, защото сме слаби, но мисля че вие ще успеете, мосю Естанс.
Усетих как вълка се вглежда в мен по обилно и добави.
- Знам, че ви е страх, не съществува същество, което да не го изпитва, именно това ни прави силни, когато го превъзмогнем. И преди сме се изправяли срещу това нещо и сме се проваляли, но вие сте различен.
Погледнах го.
- И да срещна своята смърт, поне смела да е била тя.
- Знаех си, че има нещо у вас. Сега тръгвайте, мосю Естанс и знайте, че ако някой ден срещнете нашият Господар ние отново ще бъдем врагове.
Аз просто кимнах и казах.
- Тогава отново ще се срещнем, може би.
- Силно се надявам пътищата ни отново да се срещнат, мосю Естанс.
Глутницата се обърна и лапите им се изгубиха в гората. Обърнах Татон и влязох в мрака. Уви, не бях готов за него, защото скоро чур рева на чудовището. 

06.11.20