Училищен Номад

1.

По време на ученическите си години не участвах толкова в определени групи и отбори. Играех футбол с приятели, но предимно в часовете по спорт и когато ми се тичеше. Не бях близък със спринтьорите. А онези, които тормозеха по - слабите, разбира се, си бяха цяло общество.

Понякога нямаше нужда дори да са в група, а сам човек можеше да влияе на толкова много хора около себе си и то не в добър аспект. И същите тези хора, които бяха тормозени, разбира се - също си бяха сформирали своя собствена групичка, която се усамотяваше от обществото. Говорят си за свои си неща, като видео игри, предметите в училище и общо взето за неща, които повечето хора биха нарекли - скучни.

Ето ги и примадоните. Отбора от най - желаните момичета в училище, които или си падаха по атлетичните спортистчета или те по тях. Наситеният грим и парфюмът, който носеха, когато минат покрай теб, могат хем да те пренесат в Рая, но и да те отвратят, когато погледнеш към стоката. Разбира се, не всички момичета бяха така и аз познавах доста.

Стигаме до най - непопулярният екип - моят. Винаги съм бил от този тип хора, който никога не принадлежи към никой от изброените групи. Това не задължително значеше, че не се разбирам с тях, но комуникацията ми стигаше до там, че влизахме в контакт само в определени ситуации. Всеки си беше сформирал свой собствен кръг и тайните на приятели летяха помежду им, като новинарски вестници. Това не включваше мен, разбира се. Така аз си оставах човека, за когото не знаеха абсолютно нищо.

Може да звучи, като нещо самотно, но повярвайте ми, най - интересно е да виждаш различните хора как комуникират помежду си и какво правят. Има какво да се научи. Да, дори и от лошите примери. 

Особено от тях.

Лятото на деветдесет и пета година бях пратен в интернат. Училище, където децата се учат да живеят самостоятелно. Реалността за повечето беше, че не бяха желани покрай родителите си.

Моята история беше по точно, защото сам исках да се махна от вкъщи. Истинска бащина фигура в живота ми липсваше и майка ми, често водеше чужди мъже в дома ни. Мога да кажа, че това си даде влияние върху мен, защото от там нататък, спрях да се прибирам, когато майка ми казваше и понякога не се прибирах въобще.

Желаех толкова много да се махна от това място и накрая майка ми реши да изпълни това мое желание. Не очаквах то да дойде точно под такава форма, но поне трябваше да бъда доволен с това, което ми е дадено. Въпреки, че не принадлежах към никоя една група имах един приятел - Питър. Срамежливо, но изключително добро момче. То както мен, не беше от клуба на спортистите или на зубърите. Дори не комуникираше с тях. Просто съществуваше. Никога не ми е харесвало някой да е сам така. Според мен най - големият му късмет беше, че се паднахме да живеем в една стая. При първото ни запознанство не смееше да ме погледне, но го гледаш след месец, започна да ми споделя тайни за семейството си и мечтата му да стане астронавт. Неща, за които не беше споделял на никого.

Искрено го подкрепях.

В един от онези дни се бях успал за часа за математика. Награбих чантата на гърба си и излетях през стаята. Надявах се поне учебника да е вътре. Тичайки към входа, до стълбите на училището видях момче и момиче. Момчето държеше някакъв лист хартия, който беше вдигнал високо над главата й. Беше здрав, ходеше на фитнес пет пъти в седмицата и разбира се - играеше футбол. Глупакът Том, чиито умствен капацитет, постоянно ми доказваше, защо техните са го пратили тук. Дори те не могат да го търпят. 

- Върни го, Том! - викаше момичето.

- Така ли, скъпа, а с мен няма ли да се поиграеш?

Не толерирах задници.

- Ей, задник! - казах аз.

Глупакът се обърна към мен с полу - отворена уста.

- Кво искаш, бе! Ти ли си писал писма на тази пикла?

- Не знам за кви писма става дума, но ако не го върнеш, ще ти дам причина да си напишеш завещанието!

И преди съм влизал в конфликт с него, затова не го харесвах. Говори и прави много, но не чувства, как действията му влияят на останалите. Том механично си отпусна ръката и момичето откъсна писмото от грамадната му ръка. Глупакът изскърца със зъби и влезе в сградата без да обели и дума.

Тя дойде при мен.

- Благодаря ти, Денис.

- Винаги, Бети. Ако не искаш останалите да ти се подиграват, не бива да си показваш любовните писма на всеки.

- Но аз не съм! Когато отворих шкафчето си, то си беше там. Онзи урод се появи от нищото и го взе. Гонех го чак навън, докато ти не се появи.

- И все пак, внимавай.

- Обещавам.

Така двамата влязохме вътре и се разделихме по коридорите.

Влязох в стаята по математика и бях посрещнат от дъска пълна с уравнения и пухтенето на Господин Мегъл. Той разклати главата си в разочарование и ми заповяда да седна на мястото си.  

Потънах в транс, опитвайки се да се съсредоточа върху бърбореното му, но мозъка ми просто не приемаше командите ми да проявявам каквото и да е внимание в толкова скучно нещо. Бях изкаран от транса, заради приятеля ми, който ме бутна на задния чин. Беше Ричи.

- Ей, братле, искаш ли да играеш резерва на мача срещу френската гимназия. - шепнеше той.

- Брат ми, знаеш, че не съм толкова добър. Не ми трябва да си губя времето.

- Айде ве, повярвай ми, ще ти хареса. Чух, че твоята приятелка, щяла да бъде мажоретка.

- Лъжеш ме.

- Вчера ги наблюдавах в салона как репетират, не можеш да я пропуснеш.

Спрях и се замислих.

- Добре, ще си помисля.

- Знаех си, че ще се навиеш!

- Казах, ще си помисля!

- Момчета! - извика господина. - Гледайте дъската, това ще го има на теста!

Сякаш и това ме интересуваше.

Момичето, за което говорехме, ми беше грабнало вниманието още в първия ден, когато дойдох. Смея да твърдя, че то също, като мен, не принадлежеше към нито един отбор, а просто се луташе, там където ѝ харесва. Изглеждаше авантюристична и беше изключително красива. Когато носеше блузи, които ѝ разкриваха корема, можеше да се види татуировка на синя пеперуда точно на гърба на талията ѝ. Знаех, че ако отида и в действително играя, ще мога да се покажа, като нещо повече от аутсайдера на училището. Може би така щеше да ме забележи.

Звънеца би и обедната ни почивка започна. До училище имаше магазинче, от където всички ученици си взимаха закуски. Разбира се, имаше и някои, чиито родители ги взимаха и ходеха в най - близкият ресторант, за бързо хранене, което наистина ме караше да се замисля какво правеха тези хора тук? Нима имаха интерната, като място за ваканция? Или може би това им даваше възможност да правят неща, зад гърба на техните. Например да се крият зад магазинчето и да взимат хапчета, или до каквото успеят да се доберат.

Взех си сандвич с шунка и кашкавал и тръгнах отново към училище. Скоро отново щяха да започнат часовете. Поглеждайки часовника на телефона си пред мен изскочи дебело момче с очила, което се блъсна в мен и аз изпуснах сандвича си на земята.

- Мамицата ти, Оли!

- Оуу, много извинявай. Ще ти го платя!

Един от задръстеняците в училище, които си имаха цял култ от задръстеняци, които си споделяха своите си задръстени интереси.

- Няма нужда, ще се оправя.

- Ден, точно теб търсих, ако трябва да съм честен...

- Моля, защо?

- Ами...

Той се вгледа в земята и започна да си играе с ципа на горницата.

- За Бога, просто изплюй камъчето!

- Откраднаха ми домашното и искам да отидеш до общежитието на момичетата.

- Добре..чакай, КАКВО? - извиках аз.

- Не се ядосвай, моля те! Ела да поговорим.

Седнахме на една пейка близо до входа, точно до мястото, където се разправях с Том за писмото на Бети.

- Моля те, огрей ме как по - дяволите си оплескал нещата. - казах аз.

- Ами, Ашли дочу, че бях направил голямото домашно по математика и днес, докато вървях, тя дойде при мен. Каза ми, че чантата ми е хубава и помоли дали може да я види по - отблизо...

- И ти я взе.

- И ми я взе, да! Направо си избяга с всичко вътре!

- Виж, братле, не знам какво общо има това с мен?

- Защото тя те харесва и ако поговориш с нея може би ще ми я върне.

- Отказвам. - зарекох аз и кръстосах ръце.

- Моля те, Ден! Братовчеди сме!

- Четвърти.

- Няма значение, семейство сме!

- Не е точно така.

- Моля те тогава, като приятел. В нея е все пак и семейният ти албум...

- Моля!

В този момент свих юмруци, готов да го пребия.

- Съжалявам! Денят, когато ме покани у вас го видях на леглото ти, докато беше до тоалетна. Щях да го върна, обещавам!

- Не мога да повярвам. Търсех го два дни!

Тогава копелето ме погледна с онези кучешки очи, на които дори Господин Мегъл нямаше да откаже. 

- Добре. Ще го направя, мисли му обаче, ако още веднъж се докопаш до нещо мое.

Денят беше дълъг. Скучни часове и безкрайно много говорене. Нито веднъж не се засякох с Ашли. Това означаваше, че щях да говоря с нея вечерта. Последният звънец би, и когато в седем всички започваха да се прибират по стаите си, аз отивах към свещеното място за всички момчета, - "Женските общежития". 

Сградите бяха разделени на две - за момчета и за момичета, като създаваха известна мистерия в това, какво правят другите, докато те са там. Чувал съм момичета, да си говорят, за това, какво ли правят момчетата и опасенията им са или, че се бием за пари, спим по - цял ден или мастурбираме за тях. Виждал съм там нещо от по - всичко, но мога да кажа, че винаги се вижда и нещо ново. Единствено грешат, че се бием за пари. Това го правим безплатно. Веднъж чух как на едно момче му дават пет кинта за да изшмърка натрошени витамини. По - късно след това момчето се озова в болницата, а пичовете, които бяха свидетели, разбира се, не знаеха какво се е случило.

Отидох на вратата и почуках два пъти. Пред мен се изправи висока клечеста жена с очила и лице, на чиито скули се открояваха, като на череп. Често сме водели теории с момчетата дали използва ноктите си за да реже лука си у тях. Всяка година ставаха все по дълги. Друга теория беше, че двете единствени неща, които се виждат от космоса са "Китайската стена" и "Носа на Госпожа Гонакъл". Трябва да попитам Питър някой ден, когато отиде там. Парчето беше по - голямо от мозъка на Том.

- Що правиш тук, по това време, момче? - каза тя с нейният драскащ по дъската глас.

- Здравейте, Госпожа Гонакъл. Търся Ашли, дали ще можете да я извикате?

Тя изсумтя през носа, като бик в отговора си и се отдели в коридорите. Тя беше надзирателя на женското и понякога идваше да проверява чистотата и дали нещо е счупено по стаите. Мога да си призная, че нашият надзирател много повече пъти си е затварял очите за неща, за които отдавна трябваше да ни докладва. Ед беше готин.

- Ашли, ела тука, че онзи Денис виси на вратата! - като майка, която викаше дъщеря си да види гаджето си на вратата.

Отне й по малко от десет секунди след, като старата вещица изрече името ми Ашли да се появи на вратата пред мен.

- О, здравей, скъпи! Какво те води насам?

Тяло изрисувано до такава точност, че дори художник от ренесанса не би могъл да копира тази форма, това беше най - желаното момиче в училище. Красиви очи, под тях лунички, устни, като две вълнички и ръце, на чиито всеки пианист би завидял. И момиче, към което аз не си падах.

- Здрасти, Ашли. Взела си нещо от Оли. Ще те помоля да ми го върнеш.

- О да, исках да взема домашното от него.

- Ще върнеш ли сега чантата?

- Само при едно условие. - каза тя.

- Господи, какво?

- Да излезеш на среща с мен.

- Не.

- Защо?

- Ашли, не си мой тип, колко пъти трябва да ти го кажа?

- Какво не ми харесваш? Цвета на косата ми ли? Дебела ли съм?

- Не ме разбра, май. Виж, просто ми дай чантата и да приключваме с темата.

- Няма да ти я дам!

И просто така Ашли направи стъпка назад и тръшна вратата пред лицето ми. Толкова се ядосах, че се реших, че няма да я бъде на нейното. Заобиколих сградата и се вгледах в тръбата за вода, която се спускаше от покрива. Ако твърдях правилно, щом тя успя да дойде толкова бързо по - стълбите значи тя трябва да е на вторият етаж. 

Не можех да рискувам да бъда видян, затова свалих единият си чорап, изкарах от раницата си ножица и направих две дупки. Нахлузих чорапа върху главата си и започнах, като крадец в нощта да се изкачвам по тръбата. Тя се клатеше от тежестта ми с всяка стъпка, което ме притесняваше, но и мотивираше да съм бърз.

За Бога какво правех? От това просто да взема раницата на четвъртият си братовчед, сега се изкачвам по етажите на женското общежитие с чорап на главата.

Стигнах втория етаж и се хванах за ръба на прозореца. Тогава я видях. Татуировка на синя пеперуда на гърба на талията ѝ. Беше само по сутиен и се оглеждаше в огледалото. Ръцете ѝ развързваха ластика от косата. Тя впусна пръстите си по нея и тя стигна чак до средата на гърба ѝ. Не съм си давал сметка колко всъщност е била дълга. Момичето отиде и седна на ръба на леглото. Пъхна между устните си цигара и я запали със сребърна запалка, която обгърна с нежните си пръсти. Издиша дима и той се разнесе от стаята. Сълзи започнаха да се стичат по бузите ѝ. Не след дълго тя зарови лицето си в дланите.

Горях от желание да нахлуя вътре и да я прегърна. Да отнема, цялата тъга насъбрала се в нея, точно, като крадеца, за който се представях.

Тя обърна глава към прозореца и аз увиснах. Не ме видя. Знаех вече, че не мога да се бавя. Все още увиснал стигнах до прозореца на следваща стая. Лампата светеше, стаята беше празна, вратата затворена и най - важното, чантата на онзи глупак беше в ъгъла до гардероба. Без да се бавя повече се набрах и влязох вътре. Стъпките ми бяха по - перфектни от тези на балерина. Наведох се и взех чантата.

През вратата, като гръм влезе Ашли, която в първият момент изпищя.

- Аа, какво си ти!?

Аз изправих пръст пред чорапа шъшкайки.

- Аз съм, глупачке! Денис! - казах аз и махнах чорапа.

- Ден? 

В далечината все повече се усилваха стъпките на демона, за който Ашли провери дали идва.

- Гонакъл! Скрий се!

Не, че имах друг избор. Легнах по корем и се мушнах под леглото.

- Какво за Бога се случва тук!? Ашли Тъйлър, защо вдигаш цялата тази врява?

- Аз... видях хлебарка, Госпожо Гонакъл. Беше много гнусна.

- Нямам си друга работа сега и с хлебарки ще се занимавам. Лягай си! Отдавна всички трябваше да сте в леглата!

- Лягам си, Госпожо Гонакъл.

Старицата тръшна вратата, точно както Ашли я затвори и на мен.

Изправих се на крака и най - накрая махнах чорапа от главата си. Тръгнах да вървя към прозореца.

- Казах ти да ми дадеш чантата, виж какво стана. Довиждане.

Точно, когато я погледнах през рамо за да ѝ кажа чао, ръката ѝ вече беше на ключа на лампата. Тя я изгаси и силуетите ни бяха единственото нещо, което се отличаваше от розовата ѝ лампа на нощното шкафче.

- Чакай, Ден. Не мислиш ли, че е много късно да се прибираш по това време?

Тя разкопча горницата си, оголвайки раменете си. Гледаше ме с вдигнати очи и брадичка, която беше навела към ключицата си. Ашли освободи ципа и дрехата падна на земята. Носеше черен потник, с който гърдите ѝ изпъкваха, като събираше лактите си до тялото.

Поех си въздух и го изпуснах. Отидох пред нея и я погледнах. Тя продължаваше да бъде все така втренчена в мен. За първи път аз ѝ се усмихнах. Клекнах, взех горницата от земята и я обгърнах с нея.

Обърнах ѝ гръб и тя отново намери сили да ме спре на едно място.

- Ден, намерих албума вътре. Прости ми, но го разгледах. Стигнах до най - ранните снимки. Изглеждаше толкова щастлив.

- Това беше преди две години, Ашли. Минало е.

Тръгнах си също толкова тихо, колкото и влязох.

Вечерта беше студена, а победата - сладка.