Мосю Естанс - Тъмните земи част 3

 

Намирахме се в мрака. Светлината от изхода на пещерата вече гаснеше, а плача на малко дете се усилваше.

Кой беше това? Какво прави малко дете тук?

Продължих напред, докато не видях малка фигура на момченце да лежи на колене. С гръб към нас то плачеше с колкото силички му бяха останали. 

Слязох от коня и го наближих. Сложих ръката си на рамото му и възкликнах.

- Не се бой дете, аз съм тук да те спася...

Заявявайки това, детето ме погледна с пламъци в очите. Следващият миг косата му се запали заедно с всичко около него. Тялото му се промени в това на огромен звяр, чийто човешки мускули пламтяха. Имаше черепа на бик и краката на кон. 

- КОЙ СМЕЕ ДА МЕ БЕЗПОКОИ!? - яростно заяви огненият ми приятел. Тялото му се извисяваше на метри над мен. Звяра сякаш беше колкото самата планина.

- Че аз, господин Естанс, се казвам аз!

Звяра избухна в смях и наведе главата си към мен.

- ЗАЩО СИ ТУК, ЖАЛКИ ЧОВЕКО!

- Тук ли е, мадам Колет!? Златни коси и диамантени очи. Моля ви, върнете я!

- КОЙ СИ ТИ ДА МИ ЗАПОВЯДВАШ!?

Звяра скочи към мен и аз стрелях с пистолета към него. Татон се изплаши и галопира извън пещерата. Звярът падна на земята и скочих встрани. Пламъците му започнаха да гаснат.

Нима го победих?

Тази кратка моя мисъл на победа костваше на моя милост много, защото сякаш отново някой пална клечка кибрит, звяра отново избухна в огън. Един от рогата му се свлече на земята.

Пропуснал съм. 

- ГЛУПАК, МНОГО КАТО ТЕБ ИДВАХА ДА МЕ УБИЯТ И СЕ ПРОВАЛИХА!

Той се наведе и отново скочи към мен. Стоях потресен, тъй като това ми беше единственият шанс да победя звяра, но уви се провалих. Не успях да спася мадам Колет и разочаровах мосю Ед. 

Реших да приема смъртта си, като достоен човек, когато нещо се надигна в гърдите ми.

- Ти не си достоен противник! - извиках аз.

Звяра се спря в объркан вид.

- Ако желаеш победата ти да бъде истинска ще трябва да се биеш с мен на равни правила.

- КАКВО ИМАШ ПРЕДВИД!

- Че ако се превърнеш в човек и ме победиш, тогава победата ти ще бъде достойна! Но ако се биеш нечестно, няма да има никой, който да се страхува от теб. Напротив, ще ти се присмиват!

За моя изненада, грамадният звяр, който имаше череп на бик, тяло на човек и крака на кон се превърна в пламтящ скелет с моята височина. Детето, което държеше за пленник го изхвърли от себе си и то падна на земята в безсъзнание.

- Сега и двамата сме на равни размери! - каза той.

Без да мисли, така нареченият пламтящ звяр за пореден път скочи към мен. Аз бръкнах в чаршафа, завит около гърба ми и пръснах бутилката с вода към него. Звяра наддаде рева си, като пламъците се бореха да не бъдат изгасени. До преди малко силният звяр, сега просто скелет, се свлече на пода, потънал в локва от вода.

- Жестоко ме измамихте, мосю Естанс.

- Не ви желая злото, а напротив. Аз желая само да върна една дъщеря при нейния баща.

- Прекалено съм слаб дори да ви спра, но ти обещавам, че ако отново стъпиш в моите земи, няма да се бием на равни правила.

С това звярът се пръвърна в малко пламъче, което излетя в дълбините на пещерата. Усетих аз, как целия товар на света изведнъж се свлече от гърдите ми и седнах на пода. Погледнах напред и видях момченцето, все още в безсъзнание. Отидох при него и го качих на гърба си.

- Хайде сега да намерим това за, което дойдохме.

Вървяхме заедно, докато не се натъкнахме на огромна дупка, където в средата лежеше може би най - прелестното същество на света със златни коси и диамантени очи. Тя носеше рокля с цвета на небето и беше потънала в дълбок непрекъснат сън откакто водех битката си със звяра. Завързах детето с чаршафа за гърба си и вдигнах младото момиче на ръце. Излязох, като истински победител от пещерата, заварвайки Татон да пасе трева, гледайки ме объркано.

Уседнах на коня и потеглих обратно към кралството. Пътувахме дълго, но за щастие успях да запомня пътя, откъдето Енрих ме беше повел. Стигнахме края на Тъмните земи и вече навлизахме в зелената площ, водеща към нашето градче.

Стигнахме къщата на мосю Ед и аз слязох от коня. Почуках два пъти и вратата пред мен се отвори. Бащата в отворени обятия пое дъщеря си от моите ръце в своите и започна да я целува по челото.

- Скъпата ми Колет, къде се загуби момичето ми?

- Може би, мадам Колет има нужда от още почивка?

Занесохме я в нейната стая където баща ѝ я постави на леглото. Аз седнах на земята с детето в ръце и преди да се усетя заспах в тихата стая.

Когато се събудих Ед влезе през вратата с поднос от чудни плодове и питиета. Колет, красива, както винаги беше седнала на леглото и ни зяпаше с детето. Момченцето също отвори очи и ме погледна в чудна физиономия.

- Кой сте вие, господине?

- Той е герой. - каза Колет.

- Вие ли ни спасихте от звяра? - попита момчето.

- Да, малко момче, аз бях. - отговорих.

То скочи на крака и се впусна да ми даде прегръдка колкото детските му силици позволяваха.

- Благодаря ви, господине, никога няма да ви забравя!

- Но момче, как така можеше да се превърнеш в звяра?

- Една вечер, когато си играх до късно навън пред мен се изправи голямо чудовище, което влезе в мен. От тогава то ме използваше да търси хора, които да отвлича. Но сега сме свободни! Вече мога да се върна при мама и тати!

- Така е, момчето ми. - каза в усмивка, мосю Ед.

Колет стана и ме приближи. Тя легна на колене и ме погледна с очи, в които можех само да се изгубя.

- Баща ми обясни за твоята храбра постъпка, мосю Естанс. Знай, че никога няма да забравим, тази постъпка. Ако имаш нужда от нещо, винаги можеш да разчиташ на нас.

Изправих се, пъшкайки, защото цялото ми тяло беше схванато от дългата дрямка.

- Мадам. - започнах аз. - В моето семейство винаги са ни учили да правим добро, без да искаме нещо в замяна. Затова, дори някой от вас отново да попадне в беда, аз отново ще се отзова!

Девойката ме погледна във възторг.

- За първи път срещам някой толкова смел и почтен господин!

- Така е. - обади се Ед. - Смея да твърдя, че тъкмо е готов за женене, не мислиш ли, Колет?

Тя не отговори, а погледна баща си с очи, които все едно крещяха: "Татко, не ме излагай."

Бащата навярно разбра това, и не повдигна отново темата.

Опитах от чудните плодове и великия алкохол, който Ед ни поднесе. След, като усетих, че силите ми започват да се възстановяват станах на крака. Благодарих им за всичко. Те отново желаеха да зная, че ако има нещо мога да разчитам на тях, а аз им отговорих.

- Ще зная, благодаря ви.

Излязох навън. Поех си въздух за да подишам свежата пролет, която се пускаше по кралството. Тръгнах по пътя към вкъщи, който сега беше осеян от хора и сергии готови да продадат всичко, само и само да изкарат по някоя златна монета. Обаче нещо ми грабна вниманието. Сред тълпата от хора ми се мярна женска фигура закрита под качулка с наметало. Вглеждайки се в нея по обилно, тя сякаш усети моят поглед и се обърна през рамо. Червена къдрава коса и племенница на моят приятел мосю Бен. Тя ми се усмихна, но продължи в още по - бърза стъпка, сякаш закъсняваше за нещо.

Не зная какво ме накара да я последвам, но го направих. Може би любопитството ми.

С какво приключение си имах аз работа днес и вече съм готов да започна ново. Така и не разбрах името на червенокосата девойка.

Предстоеше ми да разбера.

16.02.2021