Училищен Номад 2

В училището настана цяло пиршество, когато екипа на френската гимназия влезе през входа. Родители, ученици и учители се настаниха по местата си в очакване на младите шампиони да излязат на терена. Отбора нашето училище, включително и аз, като резерва, започна да върви с горда стъпка към нашата страна на игрището.
Потичахме за да можем да загреем и вече се чувствахме готови да ритаме топката. Тълпата вече тънеше в очакване.
В далечината видях и Том. Побойникът, чиято уста е по - голяма от тази на кит и мозък по - малък от фъстък. Гледаше ни с омраза и скръстени ръце. Особено Ричи, който беше и капитана на отбора.

Когато го забелязах, до мен имаше друг съотборник, който попитах.
- Какъв му е проблема на Том? - казах аз.
- Не знаеш ли, братле? Изритахме го от отбора, защото се сби с Ричи. Сега ни мрази.
- Глупак.
Говорейки за капитана, Ричи в един момент се отдели от нас и тръгна да тича към сградата на физкултурният салон.
- Къде отиваш, Рич? - извиках аз.
- Забравих нещо в съблекалнята, след малко се връщам!

В страни от терена мажоретките на нашето училище танцуваха с помпони и абсурдни униформи. Носеха къси тениски и шорти в син цвят и жълти краища. Когато ги видях да се обръщат я разпознах. Синя пеперуда, вързана коса на кок и най - красивото момиче от всички.

Нейното име беше Карън. Мъжко момиче, което не приемаше "не" за отговор и въобще каквито и да е правила. Всъщност не знаех какво приема, нито какво харесва. Не знаех абсолютно нищо за това момиче, а въпреки това ми беше грабнало вниманието още в първият ден, когато стъпих в училището.

Спомням си денят, когато вървях към класната стая и тя крещеше на Господин Мегъл. Когато той също повиши тон, тя заби крака си в неговия. Още помня жалкия бастун как изпищя и тя избяга. Честно казано не знаех, как още не я бяха изгонили. Какви ли не истории се въртяха за нея и винаги бяха интересни. Една от тях беше, че с група приятели избягали за две седмици с кола до Сан Франциско. Или, че една вечер се е промъкнала в увеселителният парк и изпробвала всички атракции. Разбира се, имаше и такива, в които се говореше, че е уличница, която взима наркотици, но можех да вярвам толкова на тези слухове, колкото и на невероятните истории.

Ашли също беше сред момичетата, а когато ме забеляза, че гледам към тях, тя ми се усмихна. 

Извъртях глава.

Забелязах, че Том вече го нямаше на мястото си. Времето наближи вече всички да застанат по местата си. Господин Хоумс, който се занимаваше с физическата ни подготовка в училище и тренировките по футбол, дойде при нас с таблото в ръце и свирката на врата. Пълен с голо теме, мустаците му ми напомняха на чист диктатор от комунистическо време. Беше добър.

- Добре момчета, не желая женски истории. Ти! - посочи един от момчетата. - Искам да тичаш! Не сме на разходка в парка. Дейвид! - посочи друг. - Подавай колкото можеш повече, не играеш сам. Колкото за теб Денис, очаквай да станеш, когато се наложи.
- Готов съм, Генерале! - казах аз с усмивка.
- Така те искам! Ей, къде по дяволите е Ричард!?
- Отиде до салона, каза, че е забравил нещо.
- Този нехранимайко ще ни струва победата, а без него сте за никъде!

И така с колкото сили имаше, господина тръгна да бяга да го търси. Напрежението се усилваше и вече губехме време. Всички чакаха звездата да се появи.

Вместо това минаха десет минути и накрая тялото на Господин Хоумс се изостри в далечината. С наведена глава той идваше към нас. Раменете му отпуснати напред, а краката му се влачеха.
- Какво стана, Господине? - каза едно момче.
Той не отговори веднага.
- Ще играем ли? - каза друго.
- Мача... се прекратява момчета... намерих Ричи в съблекалнята. Нож в корема му. Няма го, момчета...

Линейка и полицейски сирени скоро огласиха училището и смехът и празника, който цареше беше сринат до основи. Стояхме встрани и гледахме как тялото му го изнасяха на носилка извън салона и в линейката. Кой можеше да го направи? Почти цялото училище присъстваше на стадиона, а и Ричи се разбираше с всички.
Полицаи ни разпитваха един по един, за да разберат повече информация, но се оказаха с абсолютно нищо. Докато разпитваха едно от момчетата отидох до униформения за да задавам аз въпроси.
- Какво видяхте, Господине?
- Извинявай? - каза той.
- Когато намерихте тялото на приятеля ми, как изглеждаше. Каза ли нещо той?
- Синко, за съжаление той вече си беше отишъл, когато ние дойдохме. Намерихме петнайсет сантиметров нож стил пеперуда, като причина за смъртта му. Интересното беше обаче, че ножа има обикновено две сини дръжки, които се сгъват. Едната липсваше, което означава, че се е счупил. Може би по време на борба.

Дори да беше така, защо му е на човека да взима другото парче от оръжието, като ще оставя и другото на мястото си? Нещата не ми се връзваха. Приятелят ми Ричард беше убит хладнокръвно от човек, който му е имал зъб. Хубавото беше, че в училище тези хора се брояха на пръстите на едната ми ръка. Можех да се закълна, че щях да изкарам на светло всяка негативна мисъл против него и от всеки.

Вечерта не можех да заспя. Главата ми беше бъркотия и пълна с мисли за случилото се. Как един човек, който познаваш може ей така изведнъж да си отиде? Щеше ми се да си бяхме казали нещо повече. Уви, това, с което ме остави той беше празно обещание, че ще се върне. Трябваше да разбера какво се е случило и трябваше да го направя сега.

Седнах на леглото и започнах да си обувам обувките. Питър се събуди.

- Какво правиш? - попита той. 

- Отивам до физкултурният салон да видя мястото. 

- Не мислиш ли, че е прекалено късно?

- Не мислиш ли, че някои неща не могат да чакат?

Той млъкна, но след това проговори.

- Искам да дойда с теб.

- Защо?

- Заедно сме, откакто влязохме в това училище. Не искам да те оставям сега.

Съгласих се и не след дълго и двамата вече бяхме, като нинджи в нощта. Знаех, че господин Хоумс понякога оставя салона отключен, така че това беше една тревога по - малко. Влязохме и се открихме в дълбоко празно помещение, като единствената светлина беше лунната, която проникваше през прозорците.

Сърцето ми се сви, но направих крачка напред към съблекалните. Включихме фенерите и се натъкнахме на врата, която беше обградена с полицейски ленти с надпис "Не пресичай". Но на мен не ми пукаше. Хванах лентите и ги скъсах. Влизайки вътре открих засъхнала кръв на земята. На няколко стъпки след това имаше и на стената, дори по - някои от шкафчетата беше изтъркана. Личаха си отпечатаци от пръсти, които са се влачели по шкафчетата.

Клекнах и покрих устата си. Сълзите ми напираха, като си представях, как Ричи се е борил за живота си.

Питър сложи ръка на рамото ми.

- Мисля, че е време да се прибираме.

- Не, искам да огледам още.

Станах на крака и продължих напред. В ъгъла точно до едно от червените петна заблещука нещо. Щом се доближих видях, че това е една малка сребърна обица. Вдигнах я в очите си.

- Какво е това? - попита Питър.

- Изглежда, че е обица? Няма логика, момичетата не идват тук?

- Така е, но това не означава, че и момчетата не носят.

- Кой имаш предвид?

- Единственият човек, когото познавам с обици е Антъни. Той винаги носи по една на лявото си ухо.

- Ще трябва да си поговоря с него. - казах аз.

Усетих как Питър го побиха тръпки.

- Не мислиш ли, че е прекалено прибързано.

- Не мога да чакам, Питър. Трябва да се хвана за каквато примамка имам. Но първо ще говоря с онзи глупак Том.

- Защо?

- Преди Ричи да си отиде, Том изчезна от игрището.

Настана ден, а аз очаквах срещата си Том, като ягуар, който дебнеше плячката си. След часовете, когато всички излизаха от училището го видях. Започнах да вървя с неговото темпо, плътно до рамото му.

- Искам да поговорим, ела с мен. - казах аз, шепнейки.

- К'во искаш бе?

- Ела да поговорим!

Отделихме се в страни от тълпата и той застана срещу мен.

- К'во има?

- Искам да те попитам вчера, защо си тръгна от мача.

- Бях гладен, какво значение има това?

- Видя ли Ричи, докато отиваше да ядеш?

- Обвиняваш ме, че аз съм го сторил ли, смотаняк?

- Не съм казал това, Томас. Просто искам да знам истината, това е.

- Ако искаш да изкараш нещо, питай приятелчето му Антъни. Видях ги да разговорят до изхода на училището.

- Невъзможно. Тези двамата се бият помежду си откакто ги познавам.

- Наистина ли не знаеш, че те се харесваха? - започна да си тръгва. - А аз си мислех, че му беше близък на Ричард.

От разговора излязох, като загубеняк, от колкото победител. Някой, който дори не знаеше, че приятелят му е гей, и отношенията му с Антъни не бяха бунтарни вече.

Изкачих се по - стълбите на втория етаж на общежитието ни и почуках на вратата. Антъни се появи пред мен. Високо, слабо момче с къса коса. Личеше, че му е боядисана. Имаше пиърсинг на долната си устна и на едната ноздра. Носеше кожена грейка.

- О здравей, Ден! Какво правиш? - каза той.

- Здравей, братле. Ще може ли да дойдеш в коридора за малко?

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Ние седнахме на пода и аз заврях поглед в земята. 

- Винаги съм си мислел, че с Ричи се мразехте.

- Хаха, в началото, може би, но знаеш ли истината?

- Само това искам да знам от самото начало.

- Мразех това, че беше харесван от всички момичета. Мислех си, че нямам шанс с него и накрая си казах "Какво толкова?" и му казах. Оказа се, че той изобщо не харесвал момичета.

- Разбрах, че преди да се случи, вие двамата сте говорили на изхода.

Антъни замълча и погледна в страни. Гласа му се пропука.

- Тръгнах си от мача, защото ми се струваше скучен. Явно ме е видял и ме проследил да поговорим. Искаше след мача да съберем пари и да си тръгнем от това училище.

- Какво? Защо?

- Каза ми, че вече всичко го задушавало. Това да отговаря на очакванията на учителите и родителите си, започна да чувства училището, като затвор. Все едно е хамстер, който всеки ден се върти на колелото. Обясних му, че решението му е прибързано и да го обмисли. Той ми отговори, че няма друг човек, с когото би го направил.

- И след това?

- Каза ми да си помисля и си тръгна. На връщане от магазина го видях да бяга паникьосано. Мислех си, че е защото закъснява за мача, но той влезе в салона.

- Той ми каза, че е забравил нещо. Можеш ли да предположих какво? - попитах.

- Разбира се, инхалатора си. Не отива на тренировка без него.

- Никога не съм знаел.

- Не е искал и да знаеш. Пазеше в тайна от всички, че има тежка астма. Често ми казваше, как не искал останалите да го мислят за слаб.

Бръкнах в джоба си и изкарах обицата.

- Какво е това? - попита Антъни.

- Антъни, бях в съблекалнята, където се случи и намерих това. Обицата твоя ли е?

Той се засмя.

- Няма как да е моя, братле, защото това е обица за пъп. Не е за ухо, като моята. - каза той, като ми посочи тази на лявото си ухо.

- Тогава на кого може да бъде?
- Ден, не искам да те натъжавам, но Карън е единственото момиче в училището, което носи обици на пъпа.

Момичето със синя пеперуда.