MD Writes

  Не помня нито кога заспах, нито кога легнах, но помня само едно. Събудих се от разтревожения глас на Питър, който ме буташе по - рамото и ми говореше. - Ден, събуди се, моля те. Полицята е тук. Търси теб. Чувах, но не можех да възприема какво се случва. С последни сили станах от леглото, обух спортен панталон върху гащите си и отворих вратата. Пред мен се изправиха двама грамадни мъже в полицейски униформи. Личеше си, че дрехите не бяха ушити за хора с техния размер, защото копчетата на ризата им се мъчеха да не изхвърчат. Носеха от онези смотани полицейски шапки, и не можеше да не ми бъде смешно, защото приличаха на близнаци. - Ти ли си Денис? - каза единият. Гласът му не беше този на човек, а на звяр. - Да, аз съм, какво има? - Ела с нас. Без да си кажем нещо повече последвах двамата към сградата на училището и разбира се, не знам защо се и учудвах - в кабинета на директора. Сякаш преди векове, когато училището е било измислено и някой ученик съгреши е било решено т...

  Звездите висяха над нас, като светулки. Чудеха се защо две хлапета стоят на покрива и ги зяпат. С Ричи бяхме подложили ръцете си под главите и небрежно се наслаждавахме на гледката, сякаш имахме цялото време на света. Уви, човек никога не знаеше колко кратко наистина е то, докато вече не е твърде късно. Погледнах към него и сякаш можех да видя отражението на милионите светулки точно в очите му. Той посочи пръста си към тях. - Какво ли мислиш, че има там? - каза той. - Сигурно други задръстеняци, като нас, които се питат същото. - Хах, добре казано, но наистина. - Планети с пясък и камъни. - Аз мисля, че човек може да стигне до тези места. - Но това е скучно! - възмутих се аз. - Кой ще си губи времето за това? - Напротив, вълнуващо е, Ден. Предизвиквам те да го кажеш на Питър. Сигурен съм, че ще бъде много щастлив, бъдещият астронавт да чуе тези думи. Разбира се, че не бих му ги казал. - Може би той някой ден ще стигне до тях. - продължи той. - Това си е мечта! Тогава ...

В училището настана цяло пиршество, когато екипа на френската гимназия влезе през входа. Родители, ученици и учители се настаниха по местата си в очакване на младите шампиони да излязат на терена. Отбора нашето училище, включително и аз, като резерва, започна да върви с горда стъпка към нашата страна на игрището. Потичахме за да можем да загреем и вече се чувствахме готови да ритаме топката. Тълпата вече тънеше в очакване. В далечината видях и Том. Побойникът, чиято уста е по - голяма от тази на кит и мозък по - малък от фъстък. Гледаше ни с омраза и скръстени ръце. Особено Ричи, който беше и капитана на отбора. Когато го забелязах, до мен имаше друг съотборник, който попитах. - Какъв му е проблема на Том? - казах аз. - Не знаеш ли, братле? Изритахме го от отбора, защото се сби с Ричи. Сега ни мрази. - Глупак. Говорейки за капитана, Ричи в един момент се отдели от нас и тръгна да тича към сградата на физкултурният салон. - Къде отиваш, Рич? - извиках аз. - Забравих...