MD Writes

  Намирахме се в мрака. Светлината от изхода на пещерата вече гаснеше, а плача на малко дете се усилваше. Кой беше това? Какво прави малко дете тук? Продължих напред, докато не видях малка фигура на момченце да лежи на колене. С гръб към нас то плачеше с колкото силички му бяха останали.  Слязох от коня и го наближих. Сложих ръката си на рамото му и възкликнах. - Не се бой дете, аз съм тук да те спася... Заявявайки това, детето ме погледна с пламъци в очите. Следващият миг косата му се запали заедно с всичко около него. Тялото му се промени в това на огромен звяр, чийто човешки мускули пламтяха. Имаше черепа на бик и краката на кон.  - КОЙ СМЕЕ ДА МЕ БЕЗПОКОИ!? - яростно заяви огненият ми приятел. Тялото му се извисяваше на метри над мен. Звяра сякаш беше колкото самата планина. - Че аз, господин Естанс, се казвам аз! Звяра избухна в смях и наведе главата си към мен. - ЗАЩО СИ ТУК, ЖАЛКИ ЧОВЕКО! - Тук ли е, мадам Колет!? Златни коси и диамантени очи. Моля ви, върнете я! -...

 Феята и аз стояхме духом в страх, но един момент промени всичко, когато тя се обърна и каза. - Вярваш ли, че можеш да летиш? - Да ви кажа честно, мадам, склонен съм на всичко да повярвам вече. Тя бръкна в кесията си и изкара от там шепа блестящ прах. Духна го към мен. Боже, аз летя! Стъпалата ми се отлепиха от черната почва и двамата с нея, както и Татон се пренесохме във въздуха. След нас така наречените "храбри рицари" ни ругаха и проклинаха, но ние вече се спасихме. Височината беше толкова издигната, че дори можех да видя самия замък на нашето прекрасно кралство. - На къде отиваме, мадам? - казах аз. - Там, където зло не ще да дойде. Не знаех какво има в предвид, затова просто замълчах и я оставих да ни поведе по въздуха. Черни клони на дървета без листа, глутници, които лаеха под нас и планина в далечината, на чийто връх нямаше дори сняг. Върховен гигант, сякаш изкован от сив камък. Заедно се снежихме и краката ни скоро докоснаха зелена трева, а в сре...

 По цял ден кисна в хлебарницата и когато успея да си взема почивен ден излизам с най - изисканите си дрехи, че човек би си помислил, че съм някой Граф, вместо хлебар. Моята майка винаги ме е учила да се обличам така. Дамите ме заглеждат, докато вървя, без дори да си имат и капка на представа, че кесията в сакото ми е празна, като сърцето ми. Празно, защото съпругата ми се разболя и почина още в ранния ни брак. Едно от последните ѝ желания беше да живея щастливо, затова винаги, когато излизах усмивката не напускаше лицето ми, както тя не напусна сърцето ми. Един ден реших да се отбия в бар "Чичо Ед". Така се казваше собственика, който работеше на бара, а дъщеря му беше сервитьорка. Тя се казваше Колет. Горкото момиче, беше толкова красиво, че привличаше погледите на всички мъже в кралството. Какви ли не изроди идваха в този бар само и само за да я видят - от храбри рицари до олигофрени с изкривени фантазии. Влязох вътре и по масата нямаше нито един изрод. Единс...