MD Writes

 Феята и аз стояхме духом в страх, но един момент промени всичко, когато тя се обърна и каза. - Вярваш ли, че можеш да летиш? - Да ви кажа честно, мадам, склонен съм на всичко да повярвам вече. Тя бръкна в кесията си и изкара от там шепа блестящ прах. Духна го към мен. Боже, аз летя! Стъпалата ми се отлепиха от черната почва и двамата с нея, както и Татон се пренесохме във въздуха. След нас така наречените "храбри рицари" ни ругаха и проклинаха, но ние вече се спасихме. Височината беше толкова издигната, че дори можех да видя самия замък на нашето прекрасно кралство. - На къде отиваме, мадам? - казах аз. - Там, където зло не ще да дойде. Не знаех какво има в предвид, затова просто замълчах и я оставих да ни поведе по въздуха. Черни клони на дървета без листа, глутници, които лаеха под нас и планина в далечината, на чийто връх нямаше дори сняг. Върховен гигант, сякаш изкован от сив камък. Заедно се снежихме и краката ни скоро докоснаха зелена трева, а в сре...

 По цял ден кисна в хлебарницата и когато успея да си взема почивен ден излизам с най - изисканите си дрехи, че човек би си помислил, че съм някой Граф, вместо хлебар. Моята майка винаги ме е учила да се обличам така. Дамите ме заглеждат, докато вървя, без дори да си имат и капка на представа, че кесията в сакото ми е празна, като сърцето ми. Празно, защото съпругата ми се разболя и почина още в ранния ни брак. Едно от последните ѝ желания беше да живея щастливо, затова винаги, когато излизах усмивката не напускаше лицето ми, както тя не напусна сърцето ми. Един ден реших да се отбия в бар "Чичо Ед". Така се казваше собственика, който работеше на бара, а дъщеря му беше сервитьорка. Тя се казваше Колет. Горкото момиче, беше толкова красиво, че привличаше погледите на всички мъже в кралството. Какви ли не изроди идваха в този бар само и само за да я видят - от храбри рицари до олигофрени с изкривени фантазии. Влязох вътре и по масата нямаше нито един изрод. Единс...

Самър № 7 През повечето време прекарвах сам. Нощите заспивах сам, сутрешната си чаша пих сам. Дойде момент обаче, в който си хванах приятелка. Много красива. Вечерите ги прекарвахме заедно, а сутрешната си чаша тя ми я поднасяше в леглото, заедно с пържен бекон, яйца на очи и нарязани домати върху поднос. Не можех да се оплача от живота. Не говорех за работата си, а когато ми се обадеха да свърша някоя задача винаги й казвах, че излизам с момчетата. Което беше лъжа. Когато ми звъннеха, самият аз потрепервах, не защото сигурно щяха да ме накарат да очистя някого или да му счупя пръстите, защото дължи пари, не. Хващаше ме страх само при мисълта, че тя можеше да разбере в какви бъркотии съм се забъркал. Така в същият момент я и предпазвах. Не исках тя да разбира. Една вечер обаче в действителност излязох с компания от приятели. Може би приятели беше прекалено пресилено да се изразя, но бяха хора от моят кръг. Единият излязъл от затвора, където си беше направил татуировка на череп на л...

  *Из дневника на Дариус Самър* Детските си години ги прекарах в пансион. Уви, бях наказан от съдбата да израсна без майка и баща. Нямаше кой да ни учи какво да правим и дали беше редно да го правим. Всички бяхме агресивни един към друг и дори гледачките не можеха да ни укротят. Все едно да затвориш лъвове в клетка. Поради тази причина бях много нервно дете и често влизах в боища с някои от връстниците ми. Не, че винаги побеждавах. Нашият дом беше едно малко гето, всички натъпкани в едно общество и неможещи да избягаме едни от други. Разбира се, колкото по - голям ставах, толкова повече интереса ми към момичетата се засилваше. Всеки ден ги наблюдавах с различни очи и по някакъв странен и неразбираем за мен начин им се любувах. Но не знаех как да им привлека вниманието. За това точно в определен час три от дамите, които ми бяха привлекли вниманието ходеха да пушат зад сградата на пансиона. Взех прословудата ми прашка и се скрих в един храст да не ме видят. Наблюдавах как си подава...

  My meetings with Sammer were always connected to work. Rarely, he invited me to his place just to chat, but even so we always found ways to talk about work as well. Our boss Manoelle which Sammer prefers to call “the fat cane” once sent both of us on a mission. - I want you to go to Damien’s house! – he said. - Why boss? – Sammer asked. – What did the guy do to our lovely thin friend? - If you don’t shut your mouth Sammer, I’ll do it for ya! - No need for violence. - What did Damien do, exactly? – I interfered. - I sent him to deliver some coke to Flint City two days ago, but I still haven’t been contacted by my people there, so I think something’s wrong. I want you to go there and start asking questions. - And why do I need to go there, as well? – Sammer asked. - I need you to be there if there’s a need for some muscle. - Should I get offended by this? – I said in surprise. - Get used to it. We were driving to Damien’s place in my car. Then as if something twitched in Sammer’s h...