MD Writes

  Не помня нито кога заспах, нито кога легнах, но помня само едно. Събудих се от разтревожения глас на Питър, който ме буташе по - рамото и ми говореше. - Ден, събуди се, моля те. Полицята е тук. Търси теб. Чувах, но не можех да възприема какво се случва. С последни сили станах от леглото, обух спортен панталон върху гащите си и отворих вратата. Пред мен се изправиха двама грамадни мъже в полицейски униформи. Личеше си, че дрехите не бяха ушити за хора с техния размер, защото копчетата на ризата им се мъчеха да не изхвърчат. Носеха от онези смотани полицейски шапки, и не можеше да не ми бъде смешно, защото приличаха на близнаци. - Ти ли си Денис? - каза единият. Гласът му не беше този на човек, а на звяр. - Да, аз съм, какво има? - Ела с нас. Без да си кажем нещо повече последвах двамата към сградата на училището и разбира се, не знам защо се и учудвах - в кабинета на директора. Сякаш преди векове, когато училището е било измислено и някой ученик съгреши е било решено т...

  Звездите висяха над нас, като светулки. Чудеха се защо две хлапета стоят на покрива и ги зяпат. С Ричи бяхме подложили ръцете си под главите и небрежно се наслаждавахме на гледката, сякаш имахме цялото време на света. Уви, човек никога не знаеше колко кратко наистина е то, докато вече не е твърде късно. Погледнах към него и сякаш можех да видя отражението на милионите светулки точно в очите му. Той посочи пръста си към тях. - Какво ли мислиш, че има там? - каза той. - Сигурно други задръстеняци, като нас, които се питат същото. - Хах, добре казано, но наистина. - Планети с пясък и камъни. - Аз мисля, че човек може да стигне до тези места. - Но това е скучно! - възмутих се аз. - Кой ще си губи времето за това? - Напротив, вълнуващо е, Ден. Предизвиквам те да го кажеш на Питър. Сигурен съм, че ще бъде много щастлив, бъдещият астронавт да чуе тези думи. Разбира се, че не бих му ги казал. - Може би той някой ден ще стигне до тях. - продължи той. - Това си е мечта! Тогава ...

В училището настана цяло пиршество, когато екипа на френската гимназия влезе през входа. Родители, ученици и учители се настаниха по местата си в очакване на младите шампиони да излязат на терена. Отбора нашето училище, включително и аз, като резерва, започна да върви с горда стъпка към нашата страна на игрището. Потичахме за да можем да загреем и вече се чувствахме готови да ритаме топката. Тълпата вече тънеше в очакване. В далечината видях и Том. Побойникът, чиято уста е по - голяма от тази на кит и мозък по - малък от фъстък. Гледаше ни с омраза и скръстени ръце. Особено Ричи, който беше и капитана на отбора. Когато го забелязах, до мен имаше друг съотборник, който попитах. - Какъв му е проблема на Том? - казах аз. - Не знаеш ли, братле? Изритахме го от отбора, защото се сби с Ричи. Сега ни мрази. - Глупак. Говорейки за капитана, Ричи в един момент се отдели от нас и тръгна да тича към сградата на физкултурният салон. - Къде отиваш, Рич? - извиках аз. - Забравих...

1. По време на ученическите си години не участвах толкова в определени групи и отбори. Играех футбол с приятели, но предимно в часовете по спорт и когато ми се тичеше. Не бях близък със спринтьорите. А онези, които тормозеха по - слабите, разбира се, си бяха цяло общество. Понякога нямаше нужда дори да са в група, а сам човек можеше да влияе на толкова много хора около себе си и то не в добър аспект. И същите тези хора, които бяха тормозени, разбира се - също си бяха сформирали своя собствена групичка, която се усамотяваше от обществото. Говорят си за свои си неща, като видео игри, предметите в училище и общо взето за неща, които повечето хора биха нарекли - скучни. Ето ги и примадоните. Отбора от най - желаните момичета в училище, които или си падаха по атлетичните спортистчета или те по тях. Наситеният грим и парфюмът, който носеха, когато минат покрай теб, могат хем да те пренесат в Рая, но и да те отвратят, когато погледнеш към стоката. Разбира се, не всички момичета бя...

  Намирахме се в мрака. Светлината от изхода на пещерата вече гаснеше, а плача на малко дете се усилваше. Кой беше това? Какво прави малко дете тук? Продължих напред, докато не видях малка фигура на момченце да лежи на колене. С гръб към нас то плачеше с колкото силички му бяха останали.  Слязох от коня и го наближих. Сложих ръката си на рамото му и възкликнах. - Не се бой дете, аз съм тук да те спася... Заявявайки това, детето ме погледна с пламъци в очите. Следващият миг косата му се запали заедно с всичко около него. Тялото му се промени в това на огромен звяр, чийто човешки мускули пламтяха. Имаше черепа на бик и краката на кон.  - КОЙ СМЕЕ ДА МЕ БЕЗПОКОИ!? - яростно заяви огненият ми приятел. Тялото му се извисяваше на метри над мен. Звяра сякаш беше колкото самата планина. - Че аз, господин Естанс, се казвам аз! Звяра избухна в смях и наведе главата си към мен. - ЗАЩО СИ ТУК, ЖАЛКИ ЧОВЕКО! - Тук ли е, мадам Колет!? Златни коси и диамантени очи. Моля ви, върнете я! -...

 Феята и аз стояхме духом в страх, но един момент промени всичко, когато тя се обърна и каза. - Вярваш ли, че можеш да летиш? - Да ви кажа честно, мадам, склонен съм на всичко да повярвам вече. Тя бръкна в кесията си и изкара от там шепа блестящ прах. Духна го към мен. Боже, аз летя! Стъпалата ми се отлепиха от черната почва и двамата с нея, както и Татон се пренесохме във въздуха. След нас така наречените "храбри рицари" ни ругаха и проклинаха, но ние вече се спасихме. Височината беше толкова издигната, че дори можех да видя самия замък на нашето прекрасно кралство. - На къде отиваме, мадам? - казах аз. - Там, където зло не ще да дойде. Не знаех какво има в предвид, затова просто замълчах и я оставих да ни поведе по въздуха. Черни клони на дървета без листа, глутници, които лаеха под нас и планина в далечината, на чийто връх нямаше дори сняг. Върховен гигант, сякаш изкован от сив камък. Заедно се снежихме и краката ни скоро докоснаха зелена трева, а в сре...

 По цял ден кисна в хлебарницата и когато успея да си взема почивен ден излизам с най - изисканите си дрехи, че човек би си помислил, че съм някой Граф, вместо хлебар. Моята майка винаги ме е учила да се обличам така. Дамите ме заглеждат, докато вървя, без дори да си имат и капка на представа, че кесията в сакото ми е празна, като сърцето ми. Празно, защото съпругата ми се разболя и почина още в ранния ни брак. Едно от последните ѝ желания беше да живея щастливо, затова винаги, когато излизах усмивката не напускаше лицето ми, както тя не напусна сърцето ми. Един ден реших да се отбия в бар "Чичо Ед". Така се казваше собственика, който работеше на бара, а дъщеря му беше сервитьорка. Тя се казваше Колет. Горкото момиче, беше толкова красиво, че привличаше погледите на всички мъже в кралството. Какви ли не изроди идваха в този бар само и само за да я видят - от храбри рицари до олигофрени с изкривени фантазии. Влязох вътре и по масата нямаше нито един изрод. Единс...

Самър № 7 През повечето време прекарвах сам. Нощите заспивах сам, сутрешната си чаша пих сам. Дойде момент обаче, в който си хванах приятелка. Много красива. Вечерите ги прекарвахме заедно, а сутрешната си чаша тя ми я поднасяше в леглото, заедно с пържен бекон, яйца на очи и нарязани домати върху поднос. Не можех да се оплача от живота. Не говорех за работата си, а когато ми се обадеха да свърша някоя задача винаги й казвах, че излизам с момчетата. Което беше лъжа. Когато ми звъннеха, самият аз потрепервах, не защото сигурно щяха да ме накарат да очистя някого или да му счупя пръстите, защото дължи пари, не. Хващаше ме страх само при мисълта, че тя можеше да разбере в какви бъркотии съм се забъркал. Така в същият момент я и предпазвах. Не исках тя да разбира. Една вечер обаче в действителност излязох с компания от приятели. Може би приятели беше прекалено пресилено да се изразя, но бяха хора от моят кръг. Единият излязъл от затвора, където си беше направил татуировка на череп на л...

  *Из дневника на Дариус Самър* Детските си години ги прекарах в пансион. Уви, бях наказан от съдбата да израсна без майка и баща. Нямаше кой да ни учи какво да правим и дали беше редно да го правим. Всички бяхме агресивни един към друг и дори гледачките не можеха да ни укротят. Все едно да затвориш лъвове в клетка. Поради тази причина бях много нервно дете и често влизах в боища с някои от връстниците ми. Не, че винаги побеждавах. Нашият дом беше едно малко гето, всички натъпкани в едно общество и неможещи да избягаме едни от други. Разбира се, колкото по - голям ставах, толкова повече интереса ми към момичетата се засилваше. Всеки ден ги наблюдавах с различни очи и по някакъв странен и неразбираем за мен начин им се любувах. Но не знаех как да им привлека вниманието. За това точно в определен час три от дамите, които ми бяха привлекли вниманието ходеха да пушат зад сградата на пансиона. Взех прословудата ми прашка и се скрих в един храст да не ме видят. Наблюдавах как си подава...