Училищен Номад 5

 

Мястото на партито се състоеше от голяма къща с преден и заден двор. При подобни размери спокойно можеше да се изиграят две игри на футбол на две различни игрища. Минах през оградата и в рамената ми започнаха да се блъскат всякакви разглезени пикльовци, които си мислеха, че имат топки. Никога не съм познавал Пол директно, но според къщата, изглеждаше на богато хлапе. Започнах да се чудя какво правя тук, тъй като обикновено не присъствах на такива събития. Може би малко отпразнуване на победата нямаше да ми се отрази зле. Използваха улицата пред входа за паркинг, като се бяха стоварили коли от висока класа. Хубави момичета танцуваха върху тях, а момчетата стояха от долу и им се радваха и се молеха токчетата им да не влязат в предното стъкло.

Музиката тресеше земята, а с всяка моя стъпка шума се усилваше. Влязох вътре и сякаш златна светкавица ме заслепи при вида на златните мебели, до белите стени, чак до диамантеният полюлей, който висеше от тавана. Вътре имаше близо стотина души със сигурност. Вече не можех да разпозная кой беше от нашето училище и кой не. Абсурдна беше мисълта, че Пол е поканил всички. Някакво русо момиче тичаше в центъра и пръскаше шампанско от бутилка навсякъде. Други типове пък си събличаха тениските и крещяха с пълно гърло. Не знам дали бяха пияни, друсани или всичко от изброените.

Не виждах обаче никъде Карън. Възможно ли е Антъни да ме беше излъгал, че ще бъде тук за да мога да се разсея? Надявах се, че не е толкова жесток и продължих напред през тълпата. Между тях изскочи главата на момче със слаби рамена, което се опитваше да си поеме въздух. То ме погледна и вкопчи ръцете си в мен за да си почине.

- Ден! Ден, моля те ела!

- Какво искаш Питър? - казах аз.

- Оли..., онези от отбора са го залепили за дървото и го тормозят!

- Оф, Господи... - изпъшках аз като си покрих лицето с длан. - Добре, дай да видим какво става.

Излязох на задния двор, където на дърво тялото на дебело хлапе стоеше залепено с тиксо с главата надолу. Коремът му се показваше от висящата блуза и трима глупаци драскаха с маркери по него. Разбира се, че това беше Оли.

- Харесва ли ти, кюфте! - викаше единият от тях.

- Моля ви се спрете! Мамооо! - виждаха се как сълзите мокреха челото му.

Отново се сетих за думите му - "Нали сме братовчеди?" и въпреки, че бяхме много далече да се наречем близки братовчеди, камо ли семейство трябваше да му помогна.

- Ей, глупаци! - извиках аз.

Те се обърнаха към мен с цяло тяло, все едно изпълняваха командите на робот. Единият от тях пристъпи напред, навярно той сигурно беше лидерът. 

- И с теб ли искаш да си поиграем, Денис? - говореше той, докато си пукаше кокълчетата.

- Бен, ще ти разбия мутрата ако не го оставиш! - казах аз.

- Да се пробваме тогава!

Застанах пред него, хванах го за блузата и си доближих лицето до неговото.

- Какво, заместваш Том ли сега? Все някой трябва да е бавен, като него!

Глупака ми се усмихна и челото му ме фрасна право в носа ми. Пуснах го и направих стъпка назад. Вкуса на желязо вече се усещаше. Другите двама също се появиха зад него него и скочиха към мен. Ударих единият в лицето, но от другата страна ме посрещна тежък ритник в корема, който ме накара да се свия, като безгръбначно. Последваха още няколко удара и не беше дълго, преди да легна на земята. С всеки удар всичко ми се замъгляваше и накрая музиката от партито утихна.

Отворих очи, като тревата гъделичкаше ноздрите ми. Събуди ме досадният глас на Оли, който продължаваше да вика от дървото.

- Ден! Ден, жив ли си!? Моля те, ако си свали ме бързо! Мисля, че мозъка ми ще се пръсне от толкова много кръв.

- Господи Оли, кога ще се научиш да не се занимаваш с такива олигофрени.

Станах на крака и отидох до него.

- Вината не е моя, те просто дойдоха.

- Не си човек, който идва на такива места, не е в твой стил.

- Същото щях да кажа и за теб, Ден! Ти си човек, който предпочита да е сам!

Замълчах. Грабнах тиксото около дървото и с всичка сила дърпах да го освободя.

- Трудно излиза.

- Какво имаш предвид!? Не мога да остана тук цяла вечер!? С всички тези драсканици по мен!?

Огледах повече дебелият му корем и изкуството, което бяха оставили върху него. Сред гнусните рисунки на гениталии, омразни думи, като "прасе"  и "дебела кучка" , нещо правеше по - голямо впечатление от останалите неща. Клекнах и видях изписани думите: 

"Няма да ме хванеш, Ден."

Побиха ме тръпки. Точно под този текст беше написан адрес: "Лоуъл Драйв 71"

- Какво има, Ден!? Ще ме свалиш ли най - после?

Не казах нищо. Хванах тиксото, сложих крака си на дървото и отново започнах да дърпам с всичка сила. Сетне кюфтето се строполи на земята.

- Благодаря ти, Ден, въпреки... забавянето. - каза той, като ми стискаше ръката.

- За нищо...

- Ако нямаш нищо против, мисля да си ходя вкъщи. Достатъчно неща ми се случиха за една вечер.

- Чакай! - казах аз и го хванах за рамото.

- Познавам Бен, но кои бяха другите две момчета?

- Сигурно негови приятели от отбора. Защо?

- Оли, някой друг писа ли по теб?

- Бяха ми завързали очите по едно време... "Този Бен викаше, хайде идвайте не се срамувайте, пишете по прасето!"

- Значи е имало и други?

- Разбира се, че имаше! Стоях там и в рамките на тридесет минути чух стотици гласове!

- Мамицата му.

- Защо питаш?

Нямаше смисъл да му казвам. Беше ми ясно, че няма как сам да го е написал, което напълно го изключваше, а и не мислех да го въвличам в това.

- Просто от интерес. - казах аз.

Продължих да вървя към къщата. Главата ми беше каша и ме болеше. Едвам ходех. Въпреки това успях да чуя женски глас, който успя да ме успокои.

- Ден, добре ли си?

Вдигнах глава и видях за мое нещастие Ашли да стои пред мен.

- За Бога, Ашли какво искаш?

Тя ме погледна стреснато. Не очакваше подобна реакция.

- Извинявай, но имам да ти кажа нещо много важно.

Минах покрай нея. Мисля, че дори я блъснах с рамо.

- Остави ме на мира.

Тя продължи след мен.

- Ден, важно е!

- Не ме интересуваш, казах ти.

Вървях, докато не наближих масата с напитките.

- Мисля, че Карън също има нещо общо с това, което се случи с Ричи. Може би дори тя самата е в опасност! Моля те, Ден, изслушай ме, нямам доверие на никого от тук!

Не знам дали беше, защото главата ми беше замаяна от ударите, защото ми се спеше или просто заради факта, че говореше за нея, от устата ми излязоха следните думи.

- Мислиш, че аз ти имам ли? Не ми пука за теб!

В един миг тя млъкна. Изглежда, че не можа да преглътне тази топка искреност и се оттегли. Най - после. Разбира се, спокойствието ми не траеше дълго, когато се появи и Питър.

- Ден, добре ли си?

- Бил съм и по добре. - отговорих аз.

- Бен и момчетата ли направиха това?

- Бен и момчетата, да.

От втория етаж слизаше момиче. Красива, както винаги, имах очи само за нея. Носеше кожено яке и косата й беше изправена. Антъни не ме беше излъгал. Карън ме забеляза, но си обърна погледа и когато стигна края на стълбището увисна на врата на Бен. Разбира се, че щеше да харесва задника. Излязоха навън заедно, а аз грабнах черпака и си сипах сок от голяма купа в стъклена чаша. 

- Това парти не струва.

- Говори ми. - каза Питър. - Тук е пълно само с идиоти и хора, които се мислят за нещо повече.

- Така е, сега ако ме извиняваш, ще отида до тоалетната. Тези глупаци сигурно са спукали пикочният ми мехур.

Отидох към една от вратите на първия етаж. Грабнах дръжката и я завъртях надолу, обаче вместо тоалетната да се разкрие пред мен, се чу някакъв момчешки глас.

- Заето е, идиот! Бягай на втория етаж!

Погледнах към стълбището и започнах да вървя през тълпа, която разливаше напитки, бутаха се едни в други и крещяха с пълна сила. Стигнах до втория етаж, като се държах за златния парапет. Нямаше да се учудя ако и изпражненията на богатия идиот бяха златни.

Грабнах отново дръжката и успях да я натисна надолу. Отворих вратата. Бях посрещнат от безжизненото тяло на момиче, което лежеше на пода. Носеше потник, шорти и косата й беше на кок. Около нея имаше спринцовки, а по крайниците си двойно повече от тях дупки от убождания. Бети никога не изглеждаше на момиче, което използва, но в последно време така и не можах да свикна с всички тези изненади.