Училищен Номад 3

 

Звездите висяха над нас, като светулки. Чудеха се защо две хлапета стоят на покрива и ги зяпат. С Ричи бяхме подложили ръцете си под главите и небрежно се наслаждавахме на гледката, сякаш имахме цялото време на света. Уви, човек никога не знаеше колко кратко наистина е то, докато вече не е твърде късно. Погледнах към него и сякаш можех да видя отражението на милионите светулки точно в очите му. Той посочи пръста си към тях.

- Какво ли мислиш, че има там? - каза той.

- Сигурно други задръстеняци, като нас, които се питат същото.

- Хах, добре казано, но наистина.

- Планети с пясък и камъни.

- Аз мисля, че човек може да стигне до тези места.

- Но това е скучно! - възмутих се аз. - Кой ще си губи времето за това?

- Напротив, вълнуващо е, Ден. Предизвиквам те да го кажеш на Питър. Сигурен съм, че ще бъде много щастлив, бъдещият астронавт да чуе тези думи.

Разбира се, че не бих му ги казал.

- Може би той някой ден ще стигне до тях. - продължи той. - Това си е мечта!

Тогава замълчах и потънах в дълъг размисъл, в който накрая излезе единият прост въпрос.

- А твоята каква е? 

- Мечта ли? - каза той, като се изправи в седнало положение.

Погледна ме право в очите и нямаше как да не забравя този поглед, защото това беше поглед на решителност и непробиваема вяра.

- Искам да стана най - добрият футболист в света!

Изсмях се.

- Затова ли си влязъл в отбора на училището?

- Точно така! Най - добрите са тръгнали от нищото.

- Надявам се да се справиш.

Той ми благодари и когато отново посегна да легне също каза.

- А твоята каква е?

- Не знам, Ричи. Не знам дали някога ще разбера.

Погледа му отново ме застреля.

- Ден, всеки човек на земята, знае каква е тя, независимо дали я приема или не.

- Надявам се да е така.

*

Разговора от онази нощ, често го сънувах и винаги беше прекъсван от будилника ми на нощното шкафче. В главата ми се въртеше една единствена цел. Отговор, който не чакаше и въпроси, които трябваше да бъдат зададени. Започнах да усещам как историята с Ричи ме погълна до такава степен, че започнах да се съмнявам във всеки. Доверието го сведох до нула, защото всеки беше потенциален извършител с неясна цел. Нощите ги прекарвах в измислянето на какви ли не версии за повод на неговото убийство, но нито една от тях не можеше да ми даде достатъчно добра основа върху, която да се опра. Имаше парчета от пъзела, които ми бяха неясни.

Липсващата част от ножа и това, което най - много ме тревожеше в момента - обицата, която все още държах в себе си. Изминаха цели три дни откакто говорех с Антъни. Все още не можех да застана лице в лице с Карън за да я попитам, защо нейната обица се намираше на мястото, където най - добрият ми приятел беше убит. Тръпки ме побиваха, само при мисълта, че тя "може би" имаше нещо общо с всичко. Три дни. Три дни аз набирах куража да отида да говоря с нея, при положение, че още след, като се случи се срещнах с Том за да му задам няколко въпроса. Същото се случи по - късно вечерта и с Антъни, а сега си губех времето в това да търся причина за да мога да осъществя контакт с  нея.

Обаче повече не можех да чакам. Още, когато се събудих си казах, че ще говоря с нея насаме. Всеки ден между шест и седем часа, когато часовете ни свършваха, Карън отиваше някъде извън училище. Когато слънцето залезеше, през прозореца на моята стая ясно се виждаше портата, през която тя си тръгваше.

Не знаех, на къде отиваше, но знаех, че трябва да говоря с нея.

Слънцето изгасна, както всеки друг ден. Вместо да направя десен завой към общежитията, продължих към портата и опрях гърба си на стената. Минаха пет, след това десет минути. Времето минаваше, а аз започнах да ставам нетърпелив.

Тъкмо надеждата ми гаснеше, когато тя се появи зад ъгъла.

Черно кожено яке, се подчертаваше с колана стегнат около талията й на впитите сини дънки по краката й. Вървейки тя гледаше надолу, все едно изследваше асфалта или беше направила нещо, което не трябваше да прави. Виновната й физиономия, когато ме видя веднага се смени с тази на объркано момиче с вежди, които сочеха, като копия срещу очите й. Тя махна кичур от погледа си и го върна при останалите краища на косата си.

- Какво правиш тук? - попита тя.

- Искам да поговорим. 

- Не съм заинтересована. - каза тя и ме подмина.

Отлепих гърба си от стената и тръгнах след нея. Тя вървеше в бърза стъпка, а аз говорех зад гърба й.

- Чакай! Нямах предвид това.

- Моля ти се, Ден. Всеки ден ме заглеждаш, докато минавам по коридорите.

- Изслушай ме!

Тя се спря и само за да ме накара да се разкарам отговори.

- Казвай по - бързо.

Изкарах обицата от джоба си и я представих.

- Това какво прави у теб? - каза тя.

- Намерих я на мястото, където Ричи беше убит...

Тя млъкна, обърна ми гръб и седна на тротоара. Аз седнах до нея. Града беше запустял. Улиците празни, а ние сякаш в един момент бяхме единствените живи на този свят. Гледах как вятърът галеше косата й, като я повдигаше назад, а въпреки повода заради, който разговарях с нея, нямаше как да не съм щастлив да бъда в нейната компания. Нямаше как да не изпитвам и страх, от това какво ми предстоеше да чуя. 

- Обещай ми, че няма да кажеш на никого за това. - каза тя, гледайки далечината.

- Добре...?

- В деня, когато се случи, след представлението на мажоретките отидох в салона. Седнах на пейката в женската съблекалня и започнах да чакам. Появи се Господин Мегъл... и той дойде при мен. Не се справях в неговите уроци и той ми беше казал, че ако не завърша по неговия предмет, заедно заради всички бъркотии, в които съм се забърквала, че ще ме изключат. Родителите ми бяха достатъчно разочаровани, че не се справям и ме предупредиха, че ако ме изключат ще се отрекат от мен. Че ще отида в дом за сираци.

- Господи... какво ти направи?

Тя обърна главата си към мен със сълзи в очите.

- Каквото всеки мъж би направил, когато се възползва от едно момиче.

Тишината се превърна в наш приятел за цели десет секунди, които аз си мислех, че траеха цяла вечност. Гняв, тъга и съжаление беше всичко, което цареше в мен в този момент. Устните ми пресъхнаха, но продължих да говоря. 

- Ами обицата?

- Не я бях затегнала добре и когато всичко свърши тя падна на земята. Онзи боклук се наведе и каза, че ще я запази за сувенир. Вратата беше отворена и Ричи мина покрай нея и ни видя. "Карън!?" - изкрещя той, но беше нападнат от някой и Мегъл отиде до другата съблекалня да провери какво се случва. Аз седях на земята, когато го чух да крещи "Ей ти, какво правиш тук!?". Може би той също я изпуснал там.

- Значи Мегъл знае кой е убил Ричи? Защо го крие!? Защо не каза на полицията за това!?

- Ден, Господи как да им кажа!? Живота ми ще бъде разрушен. Само ми обещай, че това, което ти казах, ще си остане между нас. Знам колко ти беше близък Ричи и че искаш да знаеш истината за него. В цялото училище вече се говори за Детектив Денис Рейнс, който ще разреши случая. Внимавай.

- Ще внимавам. А ти къде отиваш толкова късно?

Тя изтри сълзите си, погледна надолу и се подсмихна.

- Това, вече не те засяга, Ден. - каза тя, стана и си тръгна.

Но аз не можех просто да си замина. Наречете го любопитството на детектива, но исках да разбера на къде отива. Стоях на известно разстояние от нея и така в продължение на тридесет минути. Настигнахме по - бедните краища на града, където бяха предимно стари къщи и изоставени постройки. Вървейки сред улица от кооперативни сгради тя направи десен завой и влезе в една от тези изоставени къщи. Около нея тревата не беше косяна най - вероятно още преди да се родя, а стените едвам се крепяха на собствените си тухли. Прозорците бяха изпочупени, а в тази грозна постройка влезе момичето, за което аз намирах за най - красиво. Наведох се и се скрих под един от тези прозорци. Надигнах глава и я видях.

Седеше на матрак, чиито памук изкачаше от всякъде, все едно беше дран от тигър. Тя потупа мястото до себе си и гледаше някого в мрака.

- Мислех си, че няма да си тук. - каза тя. 

- Но съм тук. - каза гласа и се изсмя.

До нея седна момче на нашата възраст. Имаше дълга къдрава коса и ръце слаби, като клечки. Момчето я целуна и тя го обгърна с ръката си, на която имаше черен лак по ноктите. Той направи същото и скоро те се унесоха в момента и легнаха заедно на матрака.

Не знаех, че съществува такова чувство, докато не го изпитах. Сякаш някой беше забил отвертка в сърцето ми и я въртеше обратно на часовниковата стрелка. Физическата болка ме накара да се свия на колене и главата ми да опре стената. 

Обаче това как аз се чувствах нямаше значение. Може би, защото имах по - важна работа за вършене. Може би, защото емоционалната болка, която изпитвах, като забит нож в сърцето си не значеше нищо пред болката, която Ричи беше изпитал в последните си моменти.

Станах на крака и си тръгнах, без дори да ме усетят.

Имах работа за вършене. Не се бях бил с учител до сега, но ми предстоеше.