Училищен Номад 4
- Ден, събуди се, моля те. Полицята е тук. Търси теб.
Чувах, но не можех да възприема какво се случва. С последни сили станах от леглото, обух спортен панталон върху гащите си и отворих вратата. Пред мен се изправиха двама грамадни мъже в полицейски униформи. Личеше си, че дрехите не бяха ушити за хора с техния размер, защото копчетата на ризата им се мъчеха да не изхвърчат. Носеха от онези смотани полицейски шапки, и не можеше да не ми бъде смешно, защото приличаха на близнаци.
- Ти ли си Денис? - каза единият. Гласът му не беше този на човек, а на звяр.
- Да, аз съм, какво има?
- Ела с нас.
Без да си кажем нещо повече последвах двамата към сградата на училището и разбира се, не знам защо се и учудвах - в кабинета на директора.
Сякаш преди векове, когато училището е било измислено и някой ученик съгреши е било решено той винаги да бъде пратен при вожда заради своето неподчинение. Не знам защо учителите смятаха, че ако не могат да се справят с проблема той трябваше винаги да се решава при директора. Какво по - различно щеше да бъде? Клишето на всяко училище.
Влязохме вътре и зад огромното директорско бюро седеше почитаният от всички Господин Грегори. Най - високопоставеният човек на хранителната верига. Въпреки, че работата, която вършеше да се разправя с учениците, не ми харесваше, не можех да не се възхищавам на респекта, който вдъхваше във всички, когато влезеше в класна стая. Винаги изправен, добре облечен и чист, този човек държеше тази наша институция да бъде изпипана по конец.
Доброволно настояваше в общината за пребоядисване на цялата сграда и смяна на интериора. Пращаше писма всеки ден, докато накрая на кмета не му писна. Знаех това, защото всички го виждаха в продължение на половин година как в средата на деня минаваше през кампуса с едно парче хартия и отиваше при кмета. Казваше, че имейлите не правеха нищо, затова реши лично да отива там.
Директора беше поставил лактите си на бюрото и заровил устата си в дланите. Очите му едвам се крепяха отворени. Личеше си, че все още не беше взел първото си кафе. Пред него на малък стол седеше жена облечена в дебело розово сако и шапка с цвете, която го подчертаваше. Огърлицата от перли около врата й се опитваше да даде вид на заможна дама, но не се получаваше, защото знаех истината. Когато влязох вътре тя се обърна към мен и видях наситеното с ненужен грим лице, което я караше да прилича на балсамиран мъртвец.
- Какво правиш тук, Мамо? - казах аз.
Тя веднага стана на крака и отвори ръцете си пред мен.
- Денис! Момчето ми, какво правиш, как си?
- Спести си прегръдките. Какво се случва?
Майка ми седна на мястото си без да каже и дума повече, а Директора стана на крака и довлече един стол след себе си.
- Защо не седнеш Денис, и ще ти кажем всичко?
Грамадните мъже затвориха вратата и застанаха пред нея, като охрана. Седнах до Майка си, без да я поглеждам. Директора отново зае мястото зад бюрото си.
- Говори се, че си започнал свое разследване относно това, което се случи с Ричард. Вярно ли е това, Денис?
- От къде знаете?
- Денис, в училището има ученици, които са деца на полицаи. Не мога да ти кажа кои са, но слуховете се въртят.
- Какво очаквате от мен да направя? Да си стоя на гъза, знаейки, че може би човека, когото го е убил, се разминавам с него по коридорите?
- Денис, знам как се чувстваш. Аз също съм губил приятели. За нещастие дори един от тях си отиде точно пред очите ми. Това не означава, че полицията не си върши работата, вече имат трима заподозрени.
- Това не биваше да го казвате, сър. - каза един от полицаите.
- Съжалявам, офицер, но той трябва да намери мир, сред всичко, което се случва.
- Мир? - възмутих се аз. - Как очаквате да намеря мира си? Пращате ми жандармерия, още преди да се събудя, каните ме тука, на всичкото отгоре и Майка ми също, какво очаквате? Да ме изплашите?
- Скъпи, успокой се. - каза Майка ми, като сложи ръката си на моята.
- Махни се от мен! Преструвате се, че ви интересува за Ричи, но вие дори не го познавахте. Разбрах много за него, много повече за съжаление, дори за смъртта му, от колкото вие някога щяхте да разберете.
- Наистина? И какво например?
- Например, че Господин Мегъл е замесен в цялото това нещо!
В стаята настана тишина. Директора сведе глава надолу. Може би не трябваше да казвам това.
- Денис. - каза той. - Господин Мегъл беше намерен с прерязано гърло в класната стая преди един час. Не знам какво знаеш за него, но те моля да не продължаваш това, което правиш.
- От къде знаеш за него, момче? - каза един от полицаите.
- От никъде.
- Хлапе, отговори ни или ще се наложи да разпитваме и теб за престъпление. - заплаши другият.
- Че се опитвам да намеря кой уби приятеля ми? Да бе, сякаш ще ви кажа.
Имаше обещание, което трябваше да спазя. Направих го, но само на половина.
- Денис. - Майка ми отново се обади. - Моля те, съдействай на полицаите. Сигурна съм, че ще намерят виновника.
- Не ми говори! Отивай си при поредния мъж.
*
Те изгубиха битката с мен, но се опасявам, че това не беше краят. Директорът видя, че няма смисъл повече да разговаряме и ме освободи. От тогава всички започнаха да ме гледат по различен начин - учителите и приятели. Вместо да успея да стесня кръга от заподозрени той се увеличи около цялото училище, в което ми се струваше невъзможно да открия точното лице.
Трима заподозрени и един от тях е убил Мегъл. Нямаше да ми кажат кой е дори да попитам полицията. Вместо да успея да се изправя лице в лице с Мегъл, виновникът за всичко ме изпревари и се отърва от него. Връщаше ме към нулата, но разбрах едно - ставаше нетърпелив. С всяка моя стъпка да се добера до истината страха го обземаше и го караше да предприема екстремни мерки. Това дори беше меко казано.
В часа по физическо Господин Хоумс не приличаше на същият човек. Лицето му беше отпуснато, а в очите си все още носеше онзи поглед, откакто ни каза, че е намерил тялото на Ричи. Един ден покривахме нормативи и следващото упражнение следваше скок от място. Стояхме на двора и всеки следващ ученик се опитваше да скочи колкото се можеше по надалеч върху очертанията на земята. Аз седях на пейката под едно дърво и чаках своят ред да бъда повикан.
Усетих гъделичкане в дясното си ухо, сякаш вятъра духаше в него. Обърнах се през рамо и видях доближеното лице на Том Глупака да стои до мен.
- Какво правиш, олигофрен!? - казах аз.
- Какво, не искаш ли аз да те целуна вместо Карън?
- Какво каза!?
- Видях те снощи да й се обясняваше в любов. Успя ли да я изчукаш?
- Том, още една дума и ще ти избия зъбите от грозната мутра!
Той се изправи и вдигна ръце.
- Просто питам.
Той се отдалечи от мен и го видях как изкара кутия цигари от джоба. Вкара една в устата си и тъкмо Питър минаваше покрай него, когато Том го изблъска от пътя си.
- Разкарай се, курво! - каза той.
Нещо просветна и падна в краката му. Някакво парче, което се отразяваше в слънцето. Станах, доближих се и не можах да повярвам, когато го вдигнах. Парче от дръжката на син нож стил пеперуда. Бил си точно под носа ми, а? Неизмеримият гняв, който бях събирал в себе си през изминалата седмица вече се надигаше в мен. Стиснах парчето в юмрук и тръгнах към него. Господ да му беше на помощ, ако държах острието. Грабнах го за рамото и го обърнах към себе си. Юмрука ми изби цигарата от устата му на метри от нас и беше достатъчно за да го накарам да падне на земята. Качих се върху него и ударите ми бяха, като ракети, които деформираха лицето му. Той се опитваше да се защитава със сетни сили, но в този момент аз бях по - силен.
Погледа ми се почерни и едвам чувах крясъците на всички, които се опитваха да ме разтърват, въпреки, че усещах ръцете им по китките си. Грабнах го за блузата и го доближих до себе си, сякаш това ми беше единствената възможност за да му го кажа.
- Защо го направи, Томас!? До там ли трябваше да стигнеш, защото беше изритан от отбора, а!?
- Казах.. ти.. не.. съм... аз.
- Тогава какво е това!?
Отворих ръката си и парчето от ножа падна върху гърдите му.
Не каза и дума.
*
Полицията се превърна в редовен посетител на училището. Закопчаването на китките на Том с белезници може би беше най - голямото удоволствие, което някога съм изпитвал. Глупака носеше уликата, която можеше да го вкара в затвора. Напрежението започна да напуска тялото ми от главата до петите, като излята кана с гореща вода. Вечерта след ареста му преди да се прибера в мъжкото общежитие седнах на стълбите пред входа. Чух как вратата зад мен се отваря и затова направих място. Беше Антъни със вече запалена цигара в устата.
- Здравей Ден. - каза той.
- Здрасти.
- Какво правиш тук?
- Наслаждавам се на тишината, Ан.
- Вече намери ли покой, когато разбра, кой го направи?
- За щастие да.
Той седна до мен.
- Какво се случи, когато говори с Карън?
Поех си дълбоко въздух и издишах.
- За съжаление, не мога да ти кажа, братле.
- Стига да не си разбрал, че и тя има нещо общо с това, всичко е наред.
- Не се тревожи, няма. Ти на къде си тръгнал толкова късно?
- Отивам да пуша трева с приятели. Искаш ли да дойдеш?
- Не си падам, но мерси.
- Трябва да разпуснеш някак, Ден. Не можеш цял живот да си отделен от всичко и от всеки. Забавлявай се! Утре ще си на шейсет и ще се чудиш кой кокал те боли. Имай приятели. Единствените, за които аз знам, че имаш бяха Ричи и онзи загубеняк горе.
- Питър?
- Именно.
- Не го наричай така, просто е срамежлив.
- Срамежлив ли, ХА! Няма срамежливи хора, Денис. Има само хора, които искат нещо и някои, които не го искат.
- Какво имаш предвид?
Ан изкара цигарата от устата си и я изправи пред очите си, изследвайки я.
- Господи, данеби да съм сложил нещо, което не трябва, че да съм станал толкова мъдър?
Засмях се. Не го бях правел от известно време и Ан, като ме забеляза се усмихна.
- В къщата на Пол правят парти. Техните ги няма за уикенда, затова е поканил половината училище. Трябва и ти да отидеш.
- Без покана?
- С покана, без покана, на кого му дреме? Отивай да се забавляваш, Ден! Плюс това, разбрах, че и Карън е там.
- Толкова ли е очевидно!?
Той стана на крака изтупа се и понечи да си тръгва.
- Не се обиждай Ден, но понякога си прозрачен, но в това няма нищо лошо, защото това означава, че си истински.
- Благодаря ти.
Антъни продължи да върви, но нещо сякаш го спря, когато той отново се обърна към мен.
- Знаеш ли - започна той. - Трябва някой ден да помислиш дали да станеш детектив, Ден. Отива ти. Бориш се за това, което е добро, независимо какво.
Не отговорих.
- А може би това са си само мои бръщолевици. Лека вечер Ден, и не забравяй да се забавляваш на партито.
Копелето много добре знаеше, че ще отида и още как.
Забавата, едва сега започваше...
Comments
Post a Comment