Училищен Номад 6
Но не можех да мисля за това сега, защото в краката ми лежеше момиче в безсъзнание, което се давеше в собствената си слюнка.
- Бети! - изкрещях аз.
Клекнах до нея, хванах й рамената и я изправих. Очите й играеха навсякъде и в един момент се концентрира в мен.
- Какво се случва...? - каза тя.
- Трябва да те изкараме от тук. - не знаех вече дали говорех на нея или се опитвах сам на себе си да си давам команди.
Не помогна и това, че и Питър влезе през вратата.
- О не, Бети! - изкрещя той и нахлу вътре.
Колената му легнаха на земята и той започна да я гали по лицето с пръсти. Гласа му се пропукваше, а очите му изчезваха в сълзи. В целият си престой в училището никога не го бях виждал да се държи така, камо ли с момиче. Дори не разговаряха, а сега се държеше сякаш не можеше да живее без нея. Очите му се бяха узрели в нея, сякаш се опитваше да надникне какво се случва с душата й, докато нейните бяха изпаднали в пълна паника и Питър беше най - малкият й проблем.
- Какво ти се е случило, Бети!?
Всяка секунда беше от значение и в следващата можеше да е фатална.
Разтърсих се от размисли.
- Пит, трябва да я махнем от тук, незабавно!
- А..?
Сложих ръцете си под гърба и сгъвките на колената й. За мое щастие беше изключително лека и се чувствах все едно държах надуваема кукла.
- Върви пред мен и гледай никой да не застава пред нас! - извиках аз.
Вратата се отвори и пред нас се бяха събрали група момчета и момичета, които все още се наслаждаваха на музиката. Някои танцуваха с вдигнати ръце, а други просто държаха бутилка бира и потропваха с крак.
- Направете път, моля ви. - каза Питър, но не му обърнаха внимание.
- Махайте се от тук, нещастници! - така дойде и моят ред да изрева.
Слязох колкото успях най - внимателно по стълбите и си поправихме път през вратата. Студеният бриз ни посрещна и накара тръпки да се спуснат по целия ми гръб. Оставих тялото й на тревата, точно отстрани на бордюра. Обадих се на бърза помощ.
- 911, какъв е спешният случай?
- Намерихме момиче, което е предрусало.
- Можете ли да опишете какъв е бил наркотика?
- Виждайки спринцовките мисля, че е хероин.
Докато описвах каква е ситуацията на диспечера, Питър стоеше над нея и все още цивреше, като за последно.
В далечината се усилваше сирената на линейката, като накрая се появи зад завоя в края на улицата и заби спирачките си пред нас. Мъж и жена излязоха от нея. Наведоха се над Бети и Питър се отдръпна. Тя отново беше изгубила съзнание и жената й правеше изкуствено вдишване. Когато отвори очи, я качиха на носилката и влязоха в задната част на линейката. Мъжа преди да затвори вратите извика.
- Ако някой от вас иска да дойде до болницата, сега е момента да се качи!
Питър веднага отиде и тъкмо, когато направих крачка напред някаква ръка се постави на рамото ми.
- Когато отидеш, моля те върни се тук. - каза неизвестен глас.
Обърнах се за да видя кой е и пред мен стоеше русо момче със златисто сако и дънки.
- Кой си ти!?
- Аз ли? Аз съм Пол, друже.
Значи това е гетсбито на това щуро парти.
- Разкарай се. - казах аз и му отблъснах ръката.
- Има нещо, което трябва да ти кажа за Ричи...
Спрях се и го погледнах. Очите ми сякаш стреляха ножове. Усетих това, защото видях колко трудно преглътна. Можеше ли той да бъде? Възможно ли беше да бъде толкова глупав, да се представи толкова ясно. Никога не бях познавал Пол и нямах намерение да го опознавам, но знаеше коя стръв да използва за да ми привлече вниманието.
Без да му казвам нищо повече се качих в линейката и потеглихме.
*
Намирахме се в коридора на болницата. Стаята на Бети беше на метри от нас. Аз седях на метален стол, от който задника ми се изхлузваше, а Питър седеше пред мен на земята, опрял гръб на стената. Главата му сочеше право надолу, а аз започвах да се ядосвам. Гняв породен от това, че вече наистина не знаех какво се случва. Тайният адрес, симпатиите на Питър и разговора, който разглезеното богаташче Пол искаше да проведе с мен и защо?
- За Бога Питър, защо си такъв!? - извиках аз.
- А? - той вдигна глава и разкри полу - затворените си клепачи, виснала отворена уста и бледо лице.
- Знаеш за какво ти говоря! Никога не си ми казвал, че я харесваш?
- Трябва ли да знаеш? - каза той, като очите му вече заеха сериозен вид.
- Никога не си показвал нещо към нея и сега, като това се случи изведнъж го избиваш на сълзи!
- Не е твоя работа, това си е моят живот.
- Мислех, че сме по - близки...
- ТИ, не си близък с никой!
Една от вратите се отвори и мъж в бяла престилка на средна възраст и с очила ни извика.
- Момчета, вашата приятелка се събуди. Моля ви, ако желаете да я видите, заповядайте.
Влязохме вътре. Тя лежеше, като мъртвец на леглото и тъничък маркуч излизаше от ръката й издигайки се до пакетче с прозрачна течност. Питър се впусна към нея.
- Бети, о Бети, добре ли си? Кажи ми, че си добре!
- Добре съм. - каза тя.
Гласът й беше тих, но уморен. Нямаше сили дори да говори.
- Бети, какво за Бога се случи там? - казах аз.
Тя погледна мен, след това погледна Питър.
- Питър, ще може ли да излезеш за пет минути?
- Защо!?
- Моля те.
Питър се подчини и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си. Аз седнах на ниско столче близко до леглото й.
- Какво има Бети? - казах аз.
- Съжалявам, че ме намерихте така...
- Няма за какво да съжаляваш, но защо го направи?
Тя обърна главата си към прозореца. Очите й наблюдаваха нощния живот. Колите, които като светулки в мрака летяха навсякъде и сградите около тях бяха, като увиснали перли.
- Много съм нещастна, Ден. - каза тя и стисна зъбите си.
- Защо Бети?
- Никой не ме накара да се почувствам щастлива, откакто съм в този скапан интернат! Всички си играят с мен и си мислят, че могат да ме използват!
- Може би Питър ще те накара да се почувстваш по - добре.
- Той, не. Знам, че ме харесва. Знам, че писмата, които пише за мен са от него, но не го усещам, като човек за мен. Прекалено е обсебващ и стои прилепен за теб, като лепило ако не се махнеш навреме. Влюбена съм само в думите, които пише, но не и в самият него.
- Значи той е писал тези писма...
- И когато се почувствах, че изход няма, че може би единственото решение е да изчезна, разбираш ли? Да не изпитвам повече болка, нито тъга. Усетих спокойствие, когато купих стаф от Пол. А когато на купона ми казаха, че Ричи е бил убит, докато съм била в болницата с астматичен пристъп, това беше последният косъм.
- Пол!? Взела си от него? - възмутих се аз.
- Какво можех да направя? Исках да се почувствам добре, поне веднъж...
И двамата останахме в мълчание, но мен ме гризеше мисълта за едно нещо.
- Но Бети, защо ми ги казваш всички тези неща? Ти не си ми близка, нито аз на теб?
- Знам, Ден, но ти беше близък с Ричи, а той беше прекрасен човек.
Казах й бързо да се оправя. Казах й, че е по - силна от колкото си мисли и да не се предава. Излязох от стаята, а Питър все още стоеше в коридора. Не му казах и дума, защото бях бесен. Независимо какво преди края на тази вечер щях да си поговоря с Пол очи в очи. А може би дори и юмрук в юмрук.
Comments
Post a Comment