Училищен Номад 7

Извиках си такси и похарчих последните си няколко долара. Когато слязох от колата тежкият бас на музиката отдавна беше утихнал и наоколо бяха захвърлени салфетки, опаковки от снаксове и преляти чаши. Минах през портата и влязох в къщата. Холът, който беше с размерите на баскетболно игрище, беше обсипан със заспали глупаци. Някои тежко пияни до дупка, а други не бях сигурен дали изобщо бяха живи. Имаше трупове по всевъзможни места от кресла до стълбището до вторият етаж.

Започнах да пристъпвам на пръсти, като войник през океан от мини, когато познат глас се чу над мен.

- Ден, радвам се, че дойде. - каза Пол.

- За какво по - дяволите ме извика!?

- Ела горе и ще разбереш.

Изкачих стълбите и видях как златното сако изчезва зад една от вратите. Последвах го и се открих в огромна стая с килим от леопардова кожа в средата. Огромно бюро което се простираше пред него със стол. От двете си страни на стаята имаше стотици рафтове пълни с книги за адвокатството, бизнес и криминални новели. Пол заобиколи бюрото и мина през висока стъклена врата, която водеше към балкона. С всяка стъпка, която правех се чуваше ехото на потропване. Огледах се и видях, че тавана изчезваше в мрак. Излязох навън и застанах до него. Можех да видя целият преден двор, заедно с всички купонджии как си заминаваха и повръщаха към колите си. Той ги наблюдаваше заедно с мен, като ръцете му бяха на верандата.

- Защо ме повика? - казах аз.

- Исках да ти кажа нещо за Ричи...

- Давай по - бързо, защото достатъчно ми бяха глупостите за цяла вечер.

- Той е прав, наистина си груб.

- Моля? - спрях и не можах да преглътна.

Погледнах го и се взрях в него, все едно само с очи се опитвах да го накарам да изплюе камъчето.

- Ричи е жив, Ден...

 Грабнах го за яката и го доближих до себе си.

- Не се ебавай с мен, боклук!

- Казвам ти истината! Полицията го покриваше, защото не искаше повече смъртни случаи.

- Това не може да е истина.

Той ме избута от себе си.

- Деня, когато се случи го откараха в болницата. Състоянието му беше толкова тежко, че се бореха с часове. Губил е съзнание няколко пъти и са му преливали кръв. Полицията го разпита и той каза, че е видял Господин Мегъл също там, въпреки, че не знаеше защо. Малко след това Мегъл беше убит. За това полицията реши да обяви Ричи временно за мъртъв, за да се заеме спокойно със случая и да няма повече убийства.

Стоях и гледах в земята. Усещах, че мога да го удуша още в този момент, но и как мога да рухна пред очите му. Наистина не знаех какво да правя.

- Съжалявам, Ден, че трябваше да разбереш така. - каза той и сложи ръка на рамото ми.

- Защо...

- Аа..?

- Защо сега?

- Очевидно, хванаха убиеца! Бил е Том през цялото време.

- Глупак.

- Моля?

Вдигнах поглед към него.

- Вие сте глупаци! Всичките до един! Не Том е убиеца, за Бога!

- Ами кой?

Не казах нищо.

- Мислиш си, че знаеш кой е, кажи го тогава!?

- Знаеш ли кой живее на Лоуъл Драйв 71?

- Не, защо?

- Защото боклука, който е виновен за всичко ме подканва да отида там!

Обясних му за надписа по тялото на Оли. Казах му, че ще отида там за да разбера какво по - дяволите се случва!

- Недей! - каза той.

- Ти ли ще ме спреш!? Човека, който друса момичета в училището!?

- За Бети ли говориш? Пиклата сама си взима от мен, аз не я карам...

Този път го ударих в лицето.

- Ще те убия, ако кажеш още една дума...!

Той вдигна поглед към мен и си покри лицето, сякаш челюстта му щеше да падне. После видях кръвта, която течеше от устната му. Телефонът в джоба му звънна. Той вдигна екрана пред мен и ми показа изписано името: "Ричи". Сложи телефона на ухото си и започна да разговаря с другата страна.

-          - Да, кажи…? Да, казах му, дори стои пред мен в момента.

Вдигна телефона към мен.

-          - Искаш ли да разговаряш?

Погледнах телефона след това погледнах него.

-          - Отивам да разговарям лично с него.

        Обърнах му гръб и влязох вътре. Минах през огромния офис, слязох по стълбите и заобиколих труповете. Излязох навън и се насочих към портала. Инстинктивно погледнах през рамо видях, че все още ме наблюдава. Знаех къде живее Ричи и може би единственият начин да ми се изясни цялата тази бъркотия беше да говоря с човека, когото наричах „най – добър приятел“.

Къщата му беше на тридесет минути пеша в напълно различен квартал от този на гетсбито. Може би адреналинът или гневът ми дадоха сили да тичам, но когато започнах не можех да спра. Умората от тежката нощ вече си даваше ефекта върху мен. Едвам държах очите си отворени, краката ми се огъваха, като гума с всяко движение, но единствената мисъл, която ме крепеше беше да ми каже всичко, когато отида там.

Дори не бях щастлив, че беше жив.

 

Чувствах се измамен. През цялото това време се борех в името на нещо, което в крайна сметка нямаше никакво значение.

 

Стигнах сградата. Беше жилищен блок на три етажа и приличаше повече на нашите общежития в интерната от колкото на място, където живееха семейства. Апартамент шейсет и две на третия етаж. Влязох през вратата, изкачих стълбите през две и накрая стигнах до вратата.

"Семейство Денвър" 

Почук, почук.

Вратата се открехна, а сърцето ми сякаш препусна два пъти. Затаих дъх и очите ми станаха сериозни. Възрасна жена в средата на четиридесетте си години отвори вратата. Имаше руса къдрава коса и широка усмивка. Носеше тъмносиньо сако, високи токчета и кърваво червило. Парфюм на рози.

- О, здравей Денис, как си? - каза тя въодушевено.

Гласът й беше бодър и пълен с енергия. Най - вероятно пътуваше далеч за работа и се събуждаше рано. Обаче неудобното чувство, сякаш бях очакван не ме напускаше.

- Ричи, тук ли е...?

Нямах време за глупости, затова реших да бъда директен.

- Да, тук е, няма търпение да те види. Влез.

Проследих я през коридора и през врата, която водеше към всекидневната. Тапети с цветя се простираха чак до тавана, а през прозорците надничаха първите лъчи на утрото. Светлината огряваше кожените кресла, като в един фотьойл седеше момче. Беше на моята възраст, и въпреки разстоянието между нас, сякаш беше километри веднага го познах. Той се усмихна. 

- Здравей, Ден... - каза Ричи.