Училищен Номад 8
- Добре момчета, ако сте гладни има супа в хладилника. Ричи, да не забравиш да отидеш на училище. Твоята ваканция приключи.
Тя говореше така сякаш нищо не се случваше. Все едно идвах всяка сутрин в тях да си пия кафето, вместо да разбера дали най - добрият ми приятел наистина беше жив.
- Няма да забравя, Мамо. - отговори той.
Тя го целуна по челото и излезе.
Настъпи тишина. Дори не знаехме от къде да започнем.
- Защо не седнеш, Ден? - каза той.
- Защо...
- Какво? - отговори той объркано.
- Защо не ми каза през цялото това време....
- Не ми позволиха, Ден. Полицията искаше да го оставим в тайна, докато го открият. Вече всичко е наред.
Започнах да вървя към него.
- Искаш да ми кажеш, че след цялата тази тревога и всичко, което докара с тази лъжа, мога просто ей така да го забравя?
Той се изправи на крака.
- Казах ти, че нямах избор. - каза той в сериозна физиономия.
- Защо тогава каза на Антъни и Пол!?
Устата му зяпна от отговора ми.
- Знаеш за Антъни? - каза той.
В крайна сметка с последни сили седнах на дивана далеч от него. Той направи същото. Поставих лакти на колената си и говорех без да го поглеждам.
- След като Пол ми каза, нещата започнаха да ми се изясняват. Първият път, когато говорех с Антъни, разбрах от него, че сте имали нещо по - специално от просто "приятели", обаче при самият факт, че ти беше мъртъв не го засегна ни най - малко. Нямаше и капка тъга в него и сега разбирам защо. През цялото време говореше с мен за това как върви личното ми разследване. Сигурно ти е казвал веднага подробностите.
- Често говорехме, да.
Погледнах го.
- Но не разбирам, защо дори Пол, знаеше преди мен!?
- С Пол се познавам още от деца. Израснали сме заедно и мога да му имам достатъчно доверие. Антъни не искаше да ти казва, че съм жив. Страхуваше се от това как ще реагираш, защото знаеше, че си импулсивен, докато Пол не те познаваше.
- Достатъчно ме опозна, когато си поговорихме.
Лицето му се сбръчка и се наведе напред.
- Смисъл? Какво имаш в предвид?
Станах, отидох към прозореца със скръстени ръце и наблюдавах движението. Колите те първа започваха да се трупат по улиците и хората да отиват на работа.
- Познаваш ли Бети? Бети Онърс. - казах аз.
- Зубърката? Да, за съжаление. Толкова ми е противна, че дори не мога да я гледам.
Застанах пред Ричард, хванах го за яката и го изправих на краката му.
- Ден, какво за Бога правиш...? - извика той.
- Ако ми беше казал по - рано, че си жив, това момиче нямаше да бъде на прага да умре преди няколко часа! Осъзнаваш ли колко хора са засегнати от случилото се!?
- Какво общо имам аз с нея, Денис!?
Пуснах го.
- Снощи на партито в Пол. - казах аз. - Когато тя е разбрала, че си бил убит се надрусала. Намерих я в тоалетната заобиколена от спринцовки!
Ричард се изтупа и отново седна.
- Тя няма нищо общо с това. Нали е жива, смотанячката ще му мисли следващия път.
- Ти обаче наистина не осъзнаваш какво се опитвам да ти кажа!? Тя те обича, Ричард!
- Не ме интересува. - отговори той.
Думите ми нямаха никакво значение за него. Каквото и да изплюех беше посрещнато от пълна липса на емпатия.
- Преди да дойдеш - продължи той. - Пол се чу с мен. Каза ми, че идваш насам и че полиция е идвала до къщата му.
- Защо ако полиция е идвала имаше все още ученици след партито вътре?
- Когато е дошла, Пол излязъл пред къщата да говори с тях. Когато им обяснил, че къщата е на семейство Ленсли, се извинили за безпокойството и си заминали.
- Защо не са направили проверка!? - попитах аз.
- Ден, може би не знаеш, но семейство Ленсли са силна фамилия. Не искаш да се замесваш с тях, защото се занимават с неща, които си виждал само по филмите. Държат половината град и всички ги познават.
Отидох до стената и опрях главата си. Погледнах го и очите ми започнаха да се пълнят със сълзи.
- Кой си ти, по - дяволите? - казах аз.
- Моля?
- Това не си ти. Не ти пука, за нищо и никой. Казах ти, че човек, щеше да умре заради теб, а ти дори не трепна.
- Ден, когато се срещнеш със смъртта, възгледа ти над нещата се променя.
- Толкова, че да започнеш да мислиш само за собственият си гъз ли!? Страхливец.
Обърнах му гръб и тръгнах към вратата. Преди да хвана дръжката казах през рамо.
- И не идвай в училището днес. Каквото и да си мислиш, убиецът не е Том, и в това съм сигурен.
- Ами кой тогава....?
Попита той, но аз прекъснах разговора, като тръшнах вратата зад себе си.
Не можех да си съсредоточа мислите и умората вече си казваше думата. Вечерта беше дълга, когато влязох през входа на училището събитията от ноща отново изплуваха. Боя, който ми нанесоха онези глупаци, срещата ми с Ричи, а сега пред мен общежитията на момичетата бяха в пламъци. Някои от тях бягаха през вратата, а други само можеха да бъдат чути от писъците вътре. Рамките на прозорците падаха, огъня се опитваше да се провре през всяка пукнатина. Жените крещяха, а пожарникарите укротяваха стихията. Ученици и репортери се бяха събрали на първите редове да гледат, а униформените им крещяха да се разкарат от пътя.
Паниката след един час утихна. Не се знаеше къде ще останат да преспят. Някои може би при родителите си, а други никога повече нямаше да се видят с тях.
Прибрах се в стаята си, която не беше изгорена. Заспах преди изобщо да разбера, че същите дрехи все още бяха на гърба ми. Сутринта беше бяла. Лъчите гъделичкаха лицето ми, прошепвайки да се събудя. Станах на крака и разтегнах ръце. Погледнах към леглото на Питър, което беше празно. Все едно никой никога не беше спал на това място. Неговата страна на стаята си беше цяла библиотека с книги и учебници на рафтовете, а леглото беше оправено все едно за хотел. Чаршафа беше разтегнат по краищата и не можеше да се намери нито едно сбръчкано местенце, а възглавницата му наподобяваше облаче, което се вееше над него.
Преди да грабна чантата си за първия учебен час, исках да звънна в болницата. Въпреки, че се чувствах наспан, в стомаха си имах някакво странно усещане. Набрах номера и сложих телефона на ухото си. Отговори ми симпатично младо момиче, което сигурно не беше повече от три години по - голямо от мен. Запозна ме с името на болницата и пожела да ми помогне.
- Искам да попитам как е Беатрис Онърс. Тя е във вашата болница, снощи я приеха. Аз съм нейн съученик.
- Да, разбира се, един момент.
Чу се щракане по клавиатурата, последвано от дълбоко мълчание от нейна страна. Продължи да не казва нищо, а аз започнах да се изнервям.
- Все още ви чакам. - казах аз.
- Много съжалявам... същото момиче, за което говорите снощи скочи от тринайсетия етаж на нейната стая.
Изтръпнах.
Момичето продължи да говори и да изказва съболезнованията си за случилото се, но аз не можех да я чуя. Свистенето в ушите ми се увеличи. Сърцето ми щеше да експлодира.
Погледнах към леглото на Питър, от който нямаше и следа.
Господи...
Открих го.
Comments
Post a Comment