Училищен Номад 9

 Още с влизането си в този интернат Питър се превърна в добър приятел. Движехме заедно, ядохме заедно, та ние дори живеехме заедно. Бяхме, като братя и мисля, че както той беше благодарен, че има такъв приятел като мен, аз също бях. Беше срамежлив и трудно се сприятеляваше с хора. Лесно беше тормозен от останалите, затова винаги аз влизах в действие да го предпазя. 

Интересното нещо при него беше, че е потаен. Не споделяше много за себе си, но дори когато го правеше, не разбираше много за него. Винаги криеше по нещо.

Случи се само веднъж, когато влязох в стаята и го видях преведен над бюрото. Пишеше нещо върху лист хартия и беше толкова съсредоточен, че дори не забеляза, че съм в стаята. Когато се доближих до него достатъчно за да надникна прочетох част от поемата, която пишеше.

"Толкова си красива, че дори в снежна буря, красотата ти ще бъде видяна..."

А на върха на листа беше написано.

" За моята Бети "

Когато Питър видя сянката ми над него той обърна листа светкавично и ме погледна.

- Ден, какво правиш? - каза той стреснат.

- Идвам да си взема учебника по физика, Пит. А ти какво правиш?

- Нищо...

Седнах на леглото до него.

- Братле, видях, че пишеш това за нея. Защо просто не й кажеш?

- Не мога.. Ами ако ми откаже?

Тогава станах на крака.

- Ама че ревльо. Ако толкова се притесняваш, аз ще отида да й кажа. - казах аз, като грабнах учебника и тръгнах да излизам.

- Не! - извика Питър. - Аз ще й кажа. Просто ми дай време.

Усмихнах се.

- Добре. - и затворих вратата.

*

Самият факт, че Питър през цялото време беше с мен, докато се опитвах да открия кой се опита да убие Ричард. Мислех си, че аз следя убиеца, а всъщност се оказа, че той следеше мен. Чувствах се, като глупак. Излязох от стаята бягайки. Слизах надолу по стълбите, но за веднъж се спрях.

Кой ще ми повярва? Нямам доказателства, а всичко се крепеше на основата, че Питър харесваше Бети. Единствената причина, поради която би подпалил общежитията би била, защото голяма част от момичетата също тормозеха Бети. Моля се Ричард наистина да не бъде толкова глупав да дойде в училището, защото ако Питър знаеше, че е жив, щеше да тръгне след него. По време на целия ден Питър не можеше да бъде открит. Питах за него всички от класа, но никой си нямаше и на идея къде можеше да бъде. Това повишаваше подозрението ми още повече.

Когато наближи пет часа, търпението ми вече се изчерпа. Не желаех повече да стоя в часовете, а исках да го намеря възможно най - скоро преди да е направил следващия си удар. Вървях по коридора, когато видях Оли да наближава към мен.

- Здрваей, Ден, да си виждал Питър? - каза той.

- И аз го търся цял ден. Защо питаш?

- Исках да го помоля за домашното по математика. Не съм го виждал от партито снощи.

Тогава се сетих. Адреса, който беше изписан върху Оли. 

Лоуъл Драйв 71

Оставих чантата си в стаята. Зарязах каквито и да е мисли за училището и с последните си стотинки хванах автобуса. Сърцето ми сякаш щеше да изскочи, защото не знаех какво да очаквам там. Сигурно беше трик, а може би дори капан, но не можех да съм сигурен в каквото и да е, а само да се страхувам. Автобуса спря и аз слязох. Наблюдавах слънцето как пускаше последните си лъчи, запалвайки небето в розови пламъци. Нямах много време преди да направи следващата си крачка. Квартала беше заможен с огромни имоти и тревиста площ пред всяка къща. Подминах шейсет и осем, седемдесет, и най - накрая стигнах. Къщата приличаше на останалите, но единствено тя беше тъмнозелена, като изсъхнало листо, чието живот отиваше към края си. Пристъпих напред, вратата беше тежка с финни детайли по дървото. Натиснах звънчето. Дишането ми зачестя.

Вратата се отвори и пред мен застана жена на средна възраст с ролки на главата и в розов халат. Държеше демонстративно цигарата в ръката си и ме гледаше под нея.

- Кво желаеш момче? - попита тя. Дори от разстояние можех да усетя лъха на спирт.

- Мога ли да попитам, кое семейство живее на този адрес?

- Момче, не ме интересува да участвам във вашите секти, вече ви дадох пари да се разкарате.

- Но аз не съм от секта? Моля ви просто ми кажете.

- Тук живеем семейство Смит.

Настръхнах.

- Имате ли дъщеря на име Карла Смит? - казах аз.

- Карла? Да, това е дъщеря ми, която пратих в онова училище. Ти да не си й поредния приятел?

Това от което се боях се оказа истина. Капана, който ми беше заложил още от самото начало. Предупреждението, което Ашли се опита да ми каже. Обърнах й гръб и започнах да бягам, а жената зад мен започна да ми вика как само съм й загубил времето. Не чаках автобус. След цели двайсет минути в тичане стигнах завоя, след който беше интерната.

Обаче до завоя не стигнах. Вместо това се спрях, когато видях светлината на линейката паркирала по средата на улицата. Хората се бяха натрупали да гледат. Мотор се беше врязал в улична лампа, което е накарало двамата пътника да полетят. Том Глупака, го извеждаха на носилка, а очите му кръжаха навсякъде. Момичето лежеше на асфалта. От главата й течеше локва кръв, а очите й бяха отворени. Напълно безжизнена. Паднах на колене и заплаках. Полицаи ме грабнаха за подмишници и ме изнесоха от сцената. Отидох до мотора. Предната му гума беше на половина срязана с нещо остро. При завоя е задължително да намалиш, но още при въртенето гумата се е скъсала и мотора буквално е полетял напред.

Последват сцени как седя на тротоара и двама полицаи ме разпитват. Кой съм и дали съм видял някой. Не получиха нищо, като информация, защото дойдох твърде късно. Можех да усетя как света се срутва около мен. Клепачите ми сдаваха багажа. Наближих портите на училището. Не можах дори да осъзная как се прибрах, защото времето прескачаше напред, а мозъка ми не успяваше да наваксва. Стигнах вратата на стаята си. Изправих ръка, но още преди да пипна дръжката сякаш само с жеста си тя се отвори пред мен и острието на нож беше погълнат от коремът ми. Питър стоеше пред мен и дишаше тежко в ярост.

- Мислеше си, че можеше да се измъкнеш ли? - попита той.

Не знаех как очакваше да отговоря, защото погледа ми беше забит само в синият пеперудов нож. Другата част от оръжието.