Училищен Номад Финал

Паднах на пода и челото ми се тресна в дъските. Питър клекна до мен и вдигна главата ми за косата, така че очите ни да се изравнят.

- Сега ти ще бъдеш последният.

Не знаех дали очакваше аплодисментите ми или просто ме лъжеше. Нямах какво да кажа, затова просто му се изплюх в лицето. Сега по лицата и на двама ни имаше кръв. Той обърна глава настрани, след което я върна към мен и последва юмрук в скулата, който стовари гърба ми на земята.

При падането си ножа излезе от корема ми и остана в ръцете на Питър. Болката беше непоносима. Равна на току що отрязано телешко бутче, докато кравата беше още жива. С всяко свое движение кръвта ми си поправяше все повече път към повърхността. Можех само да стоя и да гледам как се навесва над мен в ужасяваща кръвясала усмивка. Тръпките по гърба ми ме караха да си представям сцената как острието минава през гърлото ми и отваря адамовата ми ябълка. Бях готов да се сбогувам с живота си, когато видях Ричард да скача върху него. Смяташе, че това ще му бъде последният улов, докато една от неговите жертви не възкръсна буквално пред него. Схватката им се озовава на пода и ножа падна пред очите ми.

Посегнах да го грабна, когато обувката му стовари цялата си тежест върху ръката ми. Извиках до мозъка на костите си, но не продължи дълго, защото Питър отнесе още един удар. Той се отказа и тръгна да бяга по стълбите нагоре. Ричард го последва.

Стиснах ножа с една ръка, докато с другата поддържах вътрешностите си да не изпаднат от стомаха ми. Адреналина ми помогна да изкача стълбите. Достигнах вратата към балкона, която вече беше отворена. Сипеше се проливен дъжд, който беше придружаван от гръмотевици в далечината.

- Откажи се, Питър! – чу се гласа на Ричард.

- Какво? Ще ме убиеш ли? Всичко, което исках да постигна го сторих. Истината е, че аз победих, Ричард! Аз съм по – добър от теб!

- Не става дума за това!

- Напротив… – казах аз.

Устата на Ричард увисна, когато разбра, че стоя до него.

- Става дума за Бети. – продължих. – Тя си мислеше, че ти умря, затова се самоуби. Защото те обичаше, колкото и да не ти пука.

Той продължаваше да не казва нищо.

- Именно… - каза Питър през сълзи. – Става дума за моята Бети… която вече я няма и то заради теб!

- Питър, късно е вече. Няма къде да избягаш! – извиках с колкото сили бях останал.

- И какво? Ще ме предадеш на полицията ли? Погледни кой държи ножа! Виж си корема и погледни Ричард! Остава само едно нещо да направя…

Той се качи на ръба на сградата.

- Ричард! Недей!

- Както ти каза, Ден… късно е вече. Беше добър приятел. Не заслужаваше човек, като Ричард…, човек като мен…

С тези последни думи Питър скочи с лице към нас. Разперил ръце и в усмивка обляна в сълзи. Тялото му изчезна от погледите ни, но това не попречи да чуем стотиците му кости как се пръскат на цимента. Имаше минаващи ученици. Всички запищяха в ужас.

- Защо го направи!? – каза Ричард с тих, едва долавящ се глас.

Паднах на колене и усещах как силите вече ме напускат. Беше ме яд. През цялото време се опитваше да прецака всички ни.

- Ден, ще извикам помощ! – каза той.

- НЕ! – грабнах го за крака. – Не си и помисляй да си извикал някой.

- Ден, защо!? Няма време!?

- Той това иска… Погледни ме… ножа, който държа ме е пробол, Питър лежи пръснат пред входа, а теб ще те видят как бягаш…

- Какво да направя!?

Знаех какво трябваше да се направи, но не знаех дали ще имам силите да го сторя.

- Ричард…

- Да?

- Трябва да те пробода…

- Моля!?

- Изслушай ме, полицията веднага ще те заподозре, че ти си сторил всичко това, но и ако двамата сме ранени, ще можем да им продадем историята, че Питър ни е нападнал с ножа и след това се е самоубил.

- Не знам, Ден…

- Ричи, няма друг начин…

Не последваха повече размишления и накрая се съгласи. Той клекна до мен, а аз застанах на колене.

- Ще бъда бърз. – казах аз.

- Моля те…

-          Ще те порежа в страни на кръста за да не засегна стомаха. Момента, в който усетя, че острието е вътре ще го изкарам рязко.

Не каза нищо.

- Готов?

- Готов… - каза той.

Сложих ръка на рамото му и с другата вкарах острието. Когато усетих как кожата се разкъсва, като текстил затворих очи. Той изпищя с всички сили и отдаде главата си нагоре.

- Господи!!!

Изкарах ножа и Ричи падна на земята. Запаса ми от адреналин ме отпусна и в очите си вече виждах само сенки. Хора се трупаха около нас. В далечината шума на линейки. Тялото ми се надига и започва да се движи. Оказва се, че лекари ме носят на носилка. Движа се още по – бързо. В прозореца виждам зелени и червени светлини. На устата си нося маска за кислород. Скоро след това ме вкарват в операционна зала и заспивам.

Отварям очите си. Озовал съм се в болнична стая, прекалено ярка за пробуждащите ми очи. От лявата ми страна имам игла от която излиза тръба към банка пълна с някаква течност. Поглеждам надясно и виждам Ашли. Тя държи ръката ми и е заспала с главата си на леглото. За първи път премествам кичур зад ухото й. Колко ли е стояла до мен? Ден, два, може би седмица?

Тя се размести в съня си, но аз усетих, че започва да се буди.

- Знам, че ще ти е странно да ти го кажа, но много се радвам да те видя, Ашли.

Тя вдигна глава и в момента, в който потърка очите си и ме фокусира скочи към мен в прегръдка.

- Ден! Господи, колко се молех за теб!

В ръцете си я усещах крехка. Носеше елегантен парфюм, който ме караше да не искам да я пускам.

- Спокойно, всичко е наред. – казах аз. – Къде е Ричи? Кога ще мога да го видя?

Тя се вцепени, когато я попитах. Пусна ме и седна обратно на столчето си със свити колене. Очите й опряха пода.

- Ден…

- Не… моля те не ми казвай.

- Ден, съжалявам, но са намерили Ричи до теб, когато са дошли лекарите. Мислех си, че него го няма. Може би Питър го е сторил. Само ти можеш да кажеш истината за това какво се случи.

- Истината?

Истината беше, че никога не исках да става това. Истината беше, че си мислех, че най – добрият ми приятел е убит, затова тръгнах да търся, кой е виновен. Преструвах се, че става дума за справедливост, но всъщност го използвах за оправдание за да извърша отмъщение. Да има на кого да си изхвърля целия яд, че майка ми ме прати в този интернат. Исках толкова много света да ми бъде виновен, че просто търсех причина или просто човека върху, който да хвърля всичко.

Казах й истината. Казах й, че всъщност Питър беше виновен за всичко. Казах й, че той ме нападна, след това Ричард ме е защитил. Може би импулсивните му действия са го докарали да реагира така, затова е скочил. Истината беше, че той победи. Питър беше умно хлапе и всеки ход, като игра на шахматна дъска, той си беше подредил фигурите така, че който и ход да предприема, той имаше отговор за това. Ние бяхме неговите пешки, докато той беше зад кулисите и ни управляваше.

Погребението се състоя на следващият ден. Никога не съм знаел, че човек можеше да умре два пъти, но станах свидетел на това. Антъни не ме и погледна по време на цялата церемония. Сигурно ме обвиняваше за случилото се. Може би си мислеше, че ако не се бях намесил още в самото начало нищо от това нямаше да се случи. Каза се молитвата за душата му, след което Книгата се затвори и ковчега беше спуснат.

Облаците се пропукаха и дадоха път на слънцето да пусне лъчите си до още една група хора. Бяха се събрали пред друг гроб. Двете погребения приключиха по едно и също време, но аз бях подготвен с роза в ръка и за нея. Доближих плочата и оставих цветето редом с останалите букети. Зад рамото ми прелетя пеперуда. Тя обиколи цветята, докато накрая не избра да кацне на моето. Беше толкова красива, че ми напомни за нея.

Епилог

Често си мислим, че имаме цялото време на света. Въртим се и вършим глупости, защото сме млади. Пренебрегваме хората, които наистина ги е грижа за нас в размяна на краткото забавление. Помня, когато и аз бях така. Смятах, че цял живот ще живея с майка си, че приятелите, които имам ще бъдат вечни, че преживяванията, които ми се случваха ще се повтарят всеки ден, но не е така. Когато изгубих най – добрият си приятел си дадох сметка, че нашето време тече непрестанно, като пясъчен часовник и нито секунда не може да се върне, затова трябва да оценяваме всяка една в този момент.

Наблегнах на уроците си и бях решен да започна университет. В училище станах прочут с прякора „Детектива“ , заради железния ми дух да открия убиеца на Ричи. Реших наистина да кандидатствам с криминалистика и ме приеха. Разбира се, обаче никой не бива да е сам, затова Ашли също заживя с мен. Живяхме скромно известно време в студиен апартамент, докато не се наложи да го сменим, защото не след дълго станахме трима.

Когато започнах да работя, като инспектор влязох в истинският свят. Срещнах престъпници от всеки жанр, бях прострелян и на практика бях на косъм от смъртта не веднъж.Но може би за това ще разкажа друг път.

Все пак, след тази история и в училище ме чакаха още нови приключения.